Водещи новини Култура Общество

Участник в три войни, Й. Йовков напуска нелегално Добрич след румънската окупация

През 2020 година на 9 ноември се навършват 140 години от рождението на Йордан Йовков – певецът на Добруджа. Независимо, че е участник в три войни, творчеството на поета е лишено от омраза към военните събития.

Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Завършва гимназия в София, където тамошният учител по литература Иван Грозев му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането, семейството му се преселва в Добруджа, където Йовков започва своето учителстване.

В периода (1902-1904) завършва школата за запасни офицери в Княжево. По време на обучението публикува и първата си творба – стихотворението “Под тежкия кръст”. В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но се налага да прекъсне следването си заради смъртта на своя баща.

По време на участието се в трите войни , Йовков е командир на рота и военен писател. През юни 1913 г. е ранен край Дойран – там където загива и Димчо Дебелянов.

След края на войните Йовков заживява в София и работи като редактор на списание “Народна армия”. Когато списанието е закрито, Йовков е принуден да търси работа. С помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и за редактор на сп. “Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве” в Отделението за социални грижи и благотворителност.

След началото на румънската окупация в Добруджа, Йовков се мести във Варна, където работи като учител.

Йордан Йовков със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка

Творческият път на поета започва с писне на стихове, като по време на войните пише също военни очерци и разкази, с които започва да се утвърждава като оригинален разказвач. Повечето от книгите му описват живота в Добруджа (повестта “Жетварят”, сборниците “Последна радост”, “Вечери в Антимовския хан”, “Женско сърце”, романът “Чифликът край границата”) и др. Автор е на комедии (“Милионерът”) и драми (“Албена”, “Боряна”, “Обикновен човек”). Уникална за българската проза е анималистичните му разкази, събрани в сборника “Ако можеха да говорят”.

През 1902-1911 г. публикува 31 стихотворения в различни периодични издания – в. “Съзнание”, списанията “Пробуда”, “Художник”, “Ново време”, “Ново общество” и “Бисери”. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков заменя социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба “Овчарова жалба”, с подзаглавие “Старопланинска легенда” – Йовков публикува в сп. “Просвета” през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на войните, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното творчество на Йордан Йовков. Военните си творби той започва да печата от началото на 1913 г. (“Утрото на паметния ден”). До 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията “Звено”, “Съвременна мисъл”, на вестниците “Слово”, “Демократически преглед”, “Военни известия” и “Отечество”. Открояват се импресиите “Те победиха”, “На старата граница”, “Безотечественици”, “Ехо”, разказът “Балкан” и повестта “Земляци”.

През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. Година по-късно е командирован в редакцията на сп. “Военни известия”. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич – намиращ се по това време под румънска окупация.

След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, Йовков преминава нелегално тогавашната окупационна линия и се установява в свободна Варна. До есента на 1920 г. работи като учител в крайморския град. След като получава подкрепа от приятели от София, Йовков е назначен в българската легация в Букурещ, където в периода 1920 – 1927 г. е редовен сътрудник по печата. След седем години работа и постоянни понижения в службата, той напуска легацията.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край.

Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома “Разкази”.

Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата “Последна радост” (1920), и след едно десетилетие – с разказите “Бели рози”, “Другар”, “На стража”, Йовков изчерпва темата, преди още да е приключила самата война за България.

В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина.


Ако с “Последна радост” Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта “Жетварят” (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. “Последна радост” е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато за цели седем години отсъства от България, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците “Последна радост”, “Старопланински легенди” (1927), “Вечери в Антимовския хан” (1928), “Женско сърце”, “Ако можеха да говорят” (1936) и романа “Чифликът край границата”, както и незавършения роман “Приключенията на Гороломов”, драмите “Албена”, “Боряна”, “Обикновен човек” и комедията “Милионерът”. Сборниците “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Ако можеха да говорят” се определят жанрово като цикъл от разкази.

Йордан Йовков – портрет / Галилей Симеонов

Последните 10 години от живота на Йордан Йовков са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак в стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Лекарите установяват също рак в жлъчката, както и възпаление на апандисит.

Смъртта застига Йордан Йовков на 15 октомври 1937 г., а погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

70 от книгите на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.

източници: Речник по нова българска литература (1978 – 1992)” автор: Ив. Сарандев / 24 часа

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *