Баба Минка от Добрич - прототип на Шина от разказа „Българка” на Йордан Йовков
На 19 октомври 1916 г. в брой 229 на вестник „Военни известия” е отпечатан разказът на Йордан Йовков „Българка”. За прототипа на героинята Шина приятелят на Йовков Ловчо Стоянов разказва: „Същинското име на Шина е Минка. В Добрич ѝ казвали или баба Минка, или баба Дяковица. По мъжовото си име се казвала Минка Дяко Георгиева Сарийска. Починала е на 29 юли 1930 г. на 70-годишна възраст. Имала осем живи деца: четири момчета и четири момичета... От един Минкин братовчед научих, че тя отишла, въоръжена с ловджийска пушка и кобилица, в окопите. Мъжът ѝ бил ловджия и навярно тя взела неговата пушка и патрондаша. Това ми потвърди и Стоян Ингилизов, който с файтон носил вода към бойната линия и по пътя към болницата бил настигнат от баба Минка, която, въоръжена с пушка през кръста, носела на рамо кобилица с вода. Една нейна племенница ми каза, че баба Минка била пряма – режела направо. По чешмите тя туряла ред – кой първи да пълни вода – и никой не можел да ѝ се противи. На опърничавите тя сочела кобилицата. Кафеджията пред общинското управление – Михаил Недев – ми разправи, че тя често идвала за вода на чешмата на управлението и когато минавали румънски стражари или чиновници, тя ги чумосвала гласно. Когато те попитвали какво казва тая жена, жените я завардвали, като обяснявали на румънците: „Опустосва чешмата, че не течала бърже…”.
За по-точни сведения относно Шина отидох в нейната къща зад черквата „Св. Троица”, на улица „Цар Симеон” № 38. В къщата живее нейната дъщеря Петрана, която ми разправи, че майка ѝ често се качвала на камбанарията – черквата е много близо до дома ѝ – и оттам наблюдавала и викала на комшиите си, че българите се виждали и идели. Когато се почнали боевете на изток от Добрич, тя първия ден ходила на фронта и когато минавала край дворовете и виждала жените да стоят и плетат чорапи, гълчала ги и ги канела да отидат да окуражат войниците. Минка разправяла на дъщеря си, че когато била на фронта и срещала войници да отстъпват, тя ги окуражавала да се върнат, че и тя ще бъде с тях. На другия ден занесла много кобилици с вода до окопите. Това се потвърдява от много други лица, които я стигали или срещали по пътя си…
На нейно име сега има малка уличка зад хан „Дурмушлийски”, намирал се е в Добрич, на ъгъла на днешните улици „Васил Левски” и „Христо Смирненски”. Казва се улица „Баба Минка”.
Сведенията са взети от книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи“, [Варна], 1969, с. 250–251, и от книгата на Веселина Малчева „Полъх от Стария Добрич“, Добрич, 2007, с. 31.
За преживяното от добричките граждани в дните на сраженията за града – 4–6 септември 1916 г., за които писателят разказва, пише в мемоарите си и ген. Тодор Кантарджиев в своята мемоарна книга „Добричката епопея (1931 г., с. 77 – 78): „Мнозинството граждани излязоха по хълмовете вън от града да наблюдават боя. Полека-лека те свикнаха с опасността от пръскащите се над главите им шрапнели и свирещи около тях куршуми. Някои по-сърцати полека-лека се доближиха до самата позиция. В момента на кризата, когато всичко влезе във веригите, някои от разпалените безстрашни родолюбци заместиха нестроевите, други носеха дори във веригите патрони и вода за нажежените картечници, изнасяха и пренасяха ранените и пр. Това ставаше под град от куршуми и шрапнели. Между тях имаше 12-годишни деца и 70-годишни старци. От тях някои даже бидоха ранени. Когато огънят съвършено утихна и се зачуха победните поздрави на нач. на В. В. и викът „ура” по линията на стрелковите окопи, гражданите, от всички народности и възрасти от двата пола, масово се затекоха на позицията при победителите, спасителите им. Акламираха следващия по окопите генерал, стискаха сърдечно ръцете на юнаците, целуваха ги!”.
Д-р Кремена Митева – главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков”
