Четвъртък, 28 март 2024

28.03.2024

Последвайте ни

На 18 юли 1837-мо лето се ражда Васил Иванов Кунчев

Днес се навършват 183 години от рождението на Васил Левски /18 юли 1837 г./

„Дела трябват, а не думи.“  

„Ако спечеля, печели цял народ – ако загубя, губя само мене си“.

Всеки българин знае и помни тези думи на Васил Левски. Актуални са и днес, когато честваме 183 години от рождението на революционера, известен като Дякон Игнатий, Дякона, Левски, Апостола, Васил Иванов Кунчев – един човек, чиито мисъл и живот са отдадени на борбата за свободна България.

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 година  в подбалканското градче Карлово. В семейство са пет деца, а след смъртта на баща му и най-малката му сестра – Мария, се налага Васил да стане глава на домакинството. 

Едва 15 годишен той прекрачва прага на манастира. Става послушник при вуйчо си. На 21 години приема монашеството и е ръкоположен за такъв с името Игнатий, а година по-късно, през 1859година,  и за йеродякон. Но в манастира той осъзнава, че мястото му не е там, а сред народа.  Както пише поетът Вазов за него:

„Манастирът тесен за мойта душа е./Кога човек дойде тук да се покае,/трябва да забрави греховния мир,/ да бяга съблазни и да търси мир./Мойта съвест инак днеска ми говори./Това расо черно, що нося отгоре, /не ме помирява с тия небеса /и когато в храма дигна си гласа, /химн да пея Богу, да получа раят,/ мисля, че той слуша тия що ридаят!/ И не с това расо и не с таз брада/ мога да отнема нечия беда от оня, що страда...”.

И така Дяконът напуска манастира. Заминава за  Белград, където се включва в първата българска легия на Георги Раковски. Там Васил се откроява от всички с изключителните си физически и интелектуални умения. Прескача най-успешно тренировъчната яма. Възхитени от лъвския му скок, всички започват да го наричат Левски. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др. Става един от идеолозите на българската национална революция.

През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. Става знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България.

През февруари 1868 г. се разболява тежко (възпаление в коремната област, налагащо операция, която оставя дълго незаздравяваща рана). Лежи във военна болница, където е опериран. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия, където за кратко е в затвора. Там преосмисля изминатия път.

Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.

Делото на живота му, с което Левски остава в паметта българска, е създаването на Вътрешната революционна организация. Превръща се в легенда. Турците го търсят непрекъснато, а той все успява да им се измъкне, предрешвайки се до неузнаваемост. Историята разказва, как той преминава през всяко българско селище, увлича най-добрите българи след себе си и почти във всяко кътче създава революционен комитет. Защото е убеден, че Нашето дело зависи от нашите собствени усилия”.

През зимата на 1872 г. Апостолът на свободата е предаден. Заловен е в Къкринското ханче до Ловеч. Съден е в София заедно с други. Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури, присъдите се издават в течение на отделните заседания. Общо са 15, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под №15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.

На 6/18февруари 1873 г., но традиционно датата се отбелязва на 19-и февруари, присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, близко до паметника, издигнат в негова чест.

В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: „Каквото съм правил, в полза народу е” и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.

Нека склоним глаава пред делото на Апостола и си спомним  още няколко от написаните мисли, превъплътени в действия, на Апостола на Българската свобода Васил Левски. Защото той  загина с мисълта за  „чиста и свята република”.

„Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.“

„Народната работа стои над всичко”,

„Трябва да се жертва всичко, па и себе си дори.“

„И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“

„Нашата работа зависи от нашите собствени усилия”,  

„Играем с живота на 7 милиона българи – трябва зряло да се постъпва”

 „Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си.“

„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите.“

„За Отечеството работя, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.“

c