Писателят Мариан Желев от Добрич – за карантината, природата и българската душа
Мариан Желев е един от най-вдъхновяващите български писатели, които познавам – закърмен с морето, но отдал част от сърцето си и на високите планини; гмурка се в дълбокото, но обича и скалното катерене; обикаля България и света по всякакви начини, усмивката не слиза от лицето му, винаги е готов за приключения и знае как да ги опише, така че хем да се поусмихнете, хем да ви накара да се позамислите. Роден в Добрич на 15 октомври 1974 г., живее във Варна от 1999 г., организатор на арт-фестивала в Тюленово, той успява да ви увлече с магията на перото, която владее съвършено и печели сърцата на българските читатели с романите си „Свлачище", 1998, отличен със „Златен Пегас" на конкурса „Южна Пролет" в Хасково, „Малката действителност", 1999; „Сбогом, България!", 2003; „Катастрофа", 2006; "Жив", 2010 г. и сборник разкази с добри истории „На бял свят”, който издава през 2015 г.
Мариан има интересен и вълнуващ живот. Каквото и да кажа за него, все ще пропусна нещо. Затова, когато имам нужда от заряд, отварям „На бял свят” и съпреживявам отново историите, описани там. Припознавам се в някои от тях. И се усмихвам. Усмихнете се и вие!
Откакто те помня все си сред природата – изкачваш върхове, катериш скали, изследваш пещери, гмуркаш се в необятните морски дълбини или се рееш като птица в небето. Сега, близо два месеца под карантина, сви ли ти се душата? Кажи, как живее един писател, в условията на карантина?
Факт е – постоянно съм сред природата. Дори мога да кажа денонощно. Дори да не съм физически в планината или на морския бряг, представям си, планувам и пътувам. Особено след прехода Ком-Емине, който направихме миналата година, много често се заварвам на пътеката и вървя, вървя...
Карантинанта не мога да кажа, че ми се отразява зле. Всъщност един пишещ човек, когато застане пред белите листи, сам си налага карантина, по един или друг начин. Покрай изолацията, естествено, настъпиха доста промени в ежедневието ми, за сметка пък на други ангажименти, които отлагам – да направим домашен ремонт, да стегна градината на село и куп други задачки, които в такива времена изпъкват на преден план, защото не съм свикнал да бездействам.
Баба Марийка и дядо Борис са част от щастливото ти детство. Често ги споменаваш в разказите си. Какво ти липсва от онова време?
Би трябвало да кажа, че ми липсва безгрижието, свободата и простичкия живот от онова време. И сигурно е така до някаква степен. Но ако погледна по-внимателно на въпроса ще си призная, че нищо не ми липсва от миналото, защото си имам сегашното. Ако през миналото не съм се научил да приемам, да търся и да се боря за свободата си, то тогава наистина трябва да седна и да тъгувам по нещо загубено. А това не е така – жив съм, щастлив съм, боря се. Благодарение на всички хубави моменти от миналото. Детството е един от тях. Освен това съм натоварен и с отговорността като родител да предам тази енергия и на двете си деца.
Помня, че беше много добър шахматист като ученик, с много медали и награди от отборни първенства. Последвани от лудостта на младежките години, когато компанията ти рязко се смени, както и начина ти на живот – замести шаха с уличния живот. До мига, в който откри пещерите и сякаш катализира енергията. Тогава ли се отприщи перото ти?
Дори в най-лудите си години съм бил подреден. Шахът изигра голяма роля в това – седем години по състезания се отразиха на мисленето ми. В последствие и на литературата, която започнах да създавам. Бурните млади години бяха естествено развитие при мен. Но се случиха в лоша комбинация – след като бях наистина по улиците и правех каквото си поискам, се наложи да обърна режима и да вляза за година и половина в казармата. Там човек, след подобен начин на живот като моя (бях започнал да ходя с пещерняците по експедиции), или полудява, или си сяда на мястото. Струва ми се, че направих и двете като прописах, нарамил автомат на рамо.
В „Еднопосочен билет до Китай” споделяш, че китайците носят Великата китайска стена в себе си. Какво носим ние, българите, в душите си?
Така ги усетих тогава. Те се държат толкова близко един до друг, че няма как да погледнеш какво има отвъд тази стена. Ние носим оръжие. В буквален и в преносен смисъл. Готови сме да отвърнем, да се защитим, да се борим или, за съжаление, да използваме това оръжие срещу нас самите. Моето оръжие е перото. С него водя битките си вече повече от четвърт век. Словото играе много съществена роля в нашата вековна история. Надявам се и занапред да е така.
Отглеждаш, както сам казваш, различни истории в твоята творческа градина. Кога ще се насладим на последната ти реколта?
Книгата е посята, покълнала, израсла и ожъната. В момента очаква своето финансиране. Кръстил съм я "Спете спокойно". Надявам се скоро да отшуми кризата и да се появи на бял свят.
Ще се случи ли тази година арт-феста в Тюленово? Алтернатива?
Тюленово арт-фест на 99 процента няма да се случи. Дори да паднат забраните да се събират хора на едно място вероятно ще останат частични ограничения. Не искам да гадая. Подоен форум се организира не месец-два преди неговото провеждане. Отнема половин година, в която да поканиш гости, да наредиш програма, да ангажираш хотел, екип, административна работа... Отмяната на фестивала може и да е за хубаво. Да видим какво липсва и какво може да променим. Оставил съм си вратичка за нещо ново. Алтернатива винаги има. През предходните пет издания се насъбра доста енергия от хората, които идват по време на феста в Тюленово. Родиха се много приятелства, а публиката намери прекрасно място за среща с изкуството. В този смисъл всички имаме нужда от подобен форум. Дори той да не бъде официален тази година, със сигурност ще се съберем да отдадем почит на това прекрасно място.
Покрай теб винаги има многоо и различни хора. Общуваш леко и свободно с всички. Това зарежда ли те или те натоварва?
Зарежда ме и то много. Но идва един момент, когато ми е добре да остана насаме. Тогава тази енергия прелива в нещо друго. Докато не се изчерпи и не започна да изпитвам нужда отново да контактувам с много и интересни хора. А такива не липсват край мен. Ако видя, че това се променя и все по-малко започвам да виждам чудни хора, то значи аз съм се променил.
Преди време ръководеше детска литературна школа „Движение" към Сдружение на писателите - Варна. Продължаваш ли с това? И какво ти дава общуването с децата?
Прекъснах заниманията с школата. Търся нови възможности, срещи, форуми с ученици. Общуването с деца е всъщност припомняне колко интересен е животът и колко олекотен. В същото време литературата като занимание при тях е като формиране на нови усещания и впечатления. В това отношение за тези години, през които водех школата, виждах как пред мен растат мислещи и търсещи личности.
Какво искаш да оставиш като наследство на твоите деца?
Свободата – да знаят какво е да я имаш и да знаят в името на какво да я жертват.
Разговаря: Филка КРУМОВА
