Бялото злато на Балчик

Годината е 1909. Минали са 31 години от Освобождението на България от турско робство. Страната е в икономически подем. Настъпило е т.нар. от историците „Златно десетилетие на България“. След 5 века на тъмнина и робство е дошло времето на „българското икономическо чудо“.  

В Балчик се събират четирима от най-богатите и влиятелни българи в града и чрез своите акционерни дружества обединяват капитала и идеите си.  Основават „Анонимно индустриално дружество“. Целта им е с общи усилия да построят Мелница. Най-голямата и най-модерната на Балканския полуостров. Обединяват парите, идеите и предприемаческия си дух преди 110 години… Времена, в които дадената дума, честта и името, които залагаш, струват повече от писмения договор. В града е житната борса и те виждат големия потенциал на начинанието си.

Защо “Анонимно“? Питам за това Дарин Канавров - историк, живеещ в Балчик и изучавал историята на Мелницата. „ Не знаем причината защо дружеството се е казвало анонимно. Няма архиви в Общината, където това да бъде проверено. Освен това, инициативата по построяването е частна и, ако има запазени архиви, то е възможно да са в ръцете на наследници или  колекционери“. „Начинанието е много мащабно за времето си – разказва г-н Канавров. Обявява се конкурс за строежа и оборудването на мелницата. Печели го немската фирма “Фабрика за машини и строителство на мелници Г. Лутер” АД, гр. Брауншвайг. Същата фирма е проектирала и построила някои от най-големите мелници в Европа“. Строежът започва през юни 1909 година.

Оборудването пристига в Балчик по море. Товарът е извънгабаритен и транспортирането му от пристанището до сградата на Мелницата, във времената на конския впряг, не е лесна работа. За целта построяват малка теснолинейка с дължина от 100-ина  метра.

Мелницата заработва година по-късно – през юни 1910 година. Каква са били тези организация и финансиране, които са направили това възможно, и то във времена без познатите ни комуникации, не мога да си представя…

Днес, с цялото ни технологично чудо на разположение, са ни необходими години, понякога дори десетилетия, за построяването на далеч по-малки сгради.

Идеята този проект да възникне тук не е никак случайна, според Дарин Канавров. В годините след Освобождението подемът е не само икономически, но и просветен. В Балчик по това време има две печатници, които печатат 8 български вестника, които са излизали и спирали през различните периоди, но по-впечатляваща е бройката вестници, които пристигат в Балчик, за да бъдат разпространени. По официални данни тя е 442. Така местните хора във времена без радио и телевизия черпят информация директно от източника и неслучайно, теи хора стигат до идеята за такова начинание.

Мелницата е технологично достижение за времето си. С нейните 6 етажа – 4 надземни, 1 подземен и 1 тавански. Силозите към мелницата са от стоманобетон, технология използвана само 10 години по-рано в Германия и не след дълго става факт в малкия черноморски град. До тогава силозите към мелниците са били дървени. Тук за пръв път в България са монтирани и прахоуловители - новост, която е много важна за производството. Голяма част от процеса е автоматизиран и на смяна работят само 15 души, а капацитетът на мелницата 12 вагона брашно за денонощие.

„За сравнение, казва г-н Канавров, за изхранването на Трета българска армия са били необходими 7-8 вагона брашно на денонощие“. В мелницата е било сравнително тихо. Двигателят, който я задвижва работи с нефт, силата му е 210 конски сили и харчи 700 литра нефт на денонощие, което струва 50 лева. Самият мотор струва 90000 лева.

Брашното, произвеждано в мелницата, е с изключително високо качество, което го прави търсено и продавано в Солун, Цариград и Египет. По това време, според историка, Египет е житницата на 3 империи – Римска, Турска и Византийска и да продаваме наше брашно там, е все едно да продаваме днес автомобили на германците или коняк на французите. Произвеждат се и макарони, които също се изнасят.

И, така до ранната сутрин на 7 септември 1916 г., когато два руски ескадрени миноносци, тип „разрушители“, застават срещу Мелницата и чрез пряко мерене за 20 минути я превръщат в горяща факла. Година по-рано България се е включила в Първата световна война на страната на Централните сили и причината за обстрела на Мелницата е чисто стратегическа – да се унищожи  източник на продоволствия за армията. Мисията им е успешна, но два дни по-късно миноносците идват отново, за да потвърдят резултата си. Идват и през декември, под предтекст отново Мелницата, но, най-вероятната цел, според  г-н Канавров, е обстрелването на града, тъй като няма как някой да е решил, че няколко месеца по-късно Мелницата ще е възстановена.

Обстрелват града и пораженията върху него са сериозни. Толкова сериозни, че двама наши поети – Дора Габе и Стилиян Чилингиров, посетили града независимо един от друг, да възкликнат „Балчик е мъртъв град!“

Винаги ме е впечатлявала тази сграда и ме е вълнувала по особен начин. Най-вероятно, заради внушителните си размери, историята и следите на времето по нея.

Сега, когато разбрах повече за нея, съм респектирана най-вече от хората, които са я направили възможна. Респектирана съм от далновидността им, замаха, с който са работили, и смелостта, която са имали.

Може би, такива невероятни подеми се случват само след много дълги и мрачни периоди, когато хората искат да си докажат, че са живи и могат. Не мисля, че днес това е възможно. Толкова хора да обединят парите си и да ги вложат в нещо толкова мащабно, без дори да оставят и следа от личните си имена – било в името на дружеството, някъде по сградата или по някакъв друг начин.

Днес Мелницата е възстановена, като сграда и работи, като информационен център. Организират се концерти, изложби, често се чува музика и детски смях. Има и ритуална зала.

Това я поддържа жива. Сградите живеят с ритъма на хората в тях.

Тя е тук и ще остане и след нас, за да ни напомня, че индустриалните чудеса са възможни по всяко време. Дори и днес, дори и тук, стига да има хора, които са толкова смели, че да могат да създават бъдеще.

Диана СТЕФАНОВА