Бизнес Водещи новини

Дизайнерката от Добрич Магдалена Петрова: Облечеш ли се в носия, ставаш друг човек

В българския народен костюм си по-истински, докосваш се до същината си, казва създателката на „Български шевици“ – Добрич, чиито дрехи са обиколили света.

Магдалена Петрова е родена в Добрич, потомствен занаятчия, наследила е шивашките способности от родителите си. Завършва икономика на строителството, но избира да шие дрехи. Преди 9 години е завладяна от магията на българската носия и създава предприятието „Български шевици“ – Добрич. Оттогава облича десетки фолклорни формации на българи у нас и по света. Нейни облекла не са „стъпили“ само в Нова Зеландия.

През 2018 г. участва с голям успех в Седмицата на модата в Милано с ревю от български носии.

Създател е на Народно читалище „Български искрици“ – Добрич, в което заедно с Капка Кръстева организира неделно училище за деца със занимания по народни художествени занаяти – везане, тъкане, керамика, дърворезба.

Магдалена Петрова бе в журито на конкурса за носии „Обичам България“, който се проведе в рамките на световния мост „Пробуждане с хоро“. Единственият по рода си празник на народните танци нямаше как да мине без професионално и експертно оценяване на красотата и неповторимостта на българската народна носия. Компетентното жури в състав доц. д-р Веселка Тончева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей  към БАН, Магдалена Петрова от „Български шевици“ – Добрич и дизайнера Райна Ганчева следиха и оценяваха уникалността и най-вече автентичността на народните ни носии.

В ателието на Магдалена Петрова в Етнографски комплекс „Стария Добрич“.

Вие сте се прославила сред българските общности в Европа с това, че сте облякла много танцови и певчески формации за български фолклор с колоритни български носии. Колко всъщност групи пеят и играят с Вашите носии, броила ли сте ги?

Невъзможно е да ги преброя. Но като се замисля, няма точка в Европа, където да нямаме носия на „Български шевици“ – Добрич. В Южна Америка има в Бразилия, Хондурас, Чили, в Северна Америка в Лос Анджелис, в Азия – в Токио, Шанхай. Има и в Москва, Беларус, Украйна и Молдова. Не сме стъпили още само на Антарктида (Смее се) Шегувам се. Нямам моя носия и в Нова Зеландия.

Българите в чужбина са тези, за които важи максимата, че цениш нещо, когато го загубиш. Те са значително по-активни и по-отдадени. Те са тези, които ни светнаха лампичката. Обърнаха ни внимание, че всички ние, които живеем на собствена територия, трябва всеки ден, и в делник и в празник, да ценим тези достойнства, които са ни дадени наготово. Защото българите в чужбина са срещнали други култури, но не са ги приели и са се върнали към своята си култура и я пазят много ревностно.

Като познавате всички фолклорни области, като сте изследвала техните носии, колко хора можете да играете?

Четири или пет. Но, колкото до носиите – познавам добре всичките, защото това ми е специалността и 100 процента от времето ми отива в тази посока.

Изложбата от народни носии на Магдалена Петрова, изработени по автентични етнографски образци.

Ако Ви върна в миналото, откъде идва Вашата толкова голяма любов не само към носиите, но и към фолклора?

Като дете съм танцувала от 6-7-годишна в ансамбъл „Добруджанче“ към един младежки дом, но тогава желанието да се занимавам с фолклор не беше чак толкова силно проявено. След това започнах да се занимавам с изобразително изкуство до момента, в който майка ми каза, че не може вече да ми купува боички, защото постоянно ги губех или ги свършвах бързо. Може би съм имала някакви наклонности към изобразителното изкуство, защото участвах като дете в изложби. Първата беше, когато бях в IV – V клас, в асамблея „Знаме на мира“ в София.

Завърших икономика и управление на строителството във ВИНС – Варна. Но майка ми и баща ми са занаятчии, шивачи, от които наследих занаята да шия. Помагах на нашите и им обяснявах, че не виждам бъдещето си с игла и конец. А, после, това стана моя професия. Разбрах, че аз мога и трябва да правя това. И удоволствието, което в момента изпитвам, е просто несравнимо с нищо друго.

Влечението към фолклора си ни е „заредено“ от раждането. Въпросът е дали ще може да го развиеш в определен момент, независимо как се изразява. Дали ще пееш, танцуваш или учиш занаяти, дали ще везаш шевици, или ще изработваш носии – във всеки българин е заложена любов към фолклора.

Тракийска носия.

Дизайнерка от Добрич с награда от Седмицата на модата в Милано

При мен влечението се прояви истински, когато мои клиенти пожелаха да им направя ризи с фолклорни мотиви. В началото правех реплики, с модели, които клиентите ми даваха. После започна да ми става интересно. Започнах да чета много, да купувам много книги. Имам около 40 книги, свързани с изработка на носии, технология, везба, шевиците в различните етнографски региони.

Започнах да изкупувам автентични носии, за да мога да взема кройката и да се приближа максимално до оригинала. Работя с етнографски къщи, но смятам, че имам още много да науча. Народното облекло е в такъв невероятен диапазон, че и да имаш 50 години практика, не е възможно да изучиш всички носии, да ги прекараш през своята призма, за да можеш да ги накараш да оживеят още веднъж.

Изучавайки историята на българския етно костюм, кога осъзнахте, че е много важно той да бъде реплика на автентична носия от даден регион от главата до петите, а не произволно събрани елементи от различни региони?

Българка сред трите най-красиви омъжени жени в Европа с изработена в Добрич носия

Най-малкото – това си е чисто реакция на сетивата. Забелязала съм, че ако се комбинират елементи от различни фолклорни области, става някакъв кич. Просто ти не виждаш красотата на този ансамбъл. Съчетанието на цветовете, формите и обемите създава един ансамбъл, който изглежда завършен и красив.

Не е добре, когато човек събира оттук-оттам неща, които му харесват. Когато си прави народната носия, много е важно целият костюм от главата до петите да е с елементи от съответния етнографски регион. Защо е важно? Първо, носията като наше национално облекло е част от историческото и културното ни наследство. Във всеки регион си има запазени мотиви и те са били ревностно кътани, както сега правата върху една марка.

Мотивите на носията и шевиците са повлияни от етносите, които са били в близост. Например във Видинско са заимствани елементи от власите, в Родопите – от Гърция и Турция. Всичко е било съчетавано в един хармоничен ансамбъл, като се започне от пазвата на ризата и се завърши до престилката.

Децата от клуба по везба към Народно читалище „Български искрици“ – Добрич

Прабабите ни са описвали като в картина определено състояние. Ако те са били тъжни, са изразявали тъга, ако са били радостни, са изразявали радост. Истината е такава, че при почти 99% от елементите на носиите се забелязва едно позитивно мислене. Дори мотивът да изразява тъга или мъка, пожеланието на целия ансамбъл в крайна сметка е към добро – и за плодовитост, и за радост, и за късмет, и за берекет.

Казват, че българките са вплитали своите наричания при везането…

Това е силата на енергията, всеки ден го правим най-малкото като казваме „Добър ден“. В същото време в носията влагаш това, което ти носи радост и щастие. Всичко опира до едно просто изразяване на мисли и чувства и пожелания. Има носии, които са достоен модел за висша мода.

Имате предвид Вашето ревю с носии на Седмицата на модата в Милано миналата година?

Ревюто на носии на Магдалена Петрова обира овациите на публиката

Да, там имаше един модел от Ловешко. Ако той бъде добре представен по начина, по който умеят да го правят някои дизайнери, ще предизвика невероятен ефект. В тази ловешка носия сукманът беше направен едно към едно, единствено в плата имаше разлика, беше от по-дебела материя, вълнена.

Казвала сте преди, че във всяко село е имало „запазена марка“ шевица.

Да, имало е няколко жени, които са били нещо като старейшини. Те са опазвали много шевиците. Творчество са позволявали, но само на базата на мотив, характерен за съответното село. Грижа на Камарата на занаятчиите е да прецизират културно-историческото наследство, което имаме. Да е ясно кое всъщност е носия и кое – съвременно облекло и кое е дизайнерско предложение. Ако това не се направи сега, след не повече от 40-50 години нашите поколения няма да знаят, ще изгубят смисъла и блясъка на носиите.

Когато аз започнах да се интересувам от носиите и да търся по читалища и всякакви възможни места, там вървят не носии, а нечия интерпретация на база фолклорни мотиви, донякъде спазени като цвят и с някаква фолклорна насоченост. Това не е носия, това е съвременно изпълнение, без да се базира на точната и правилна орнаментика, типична за региона. Някой трябва да започне да разграничава едното от другото, за да може да си запазим автентичните носии.

Как си обяснявате доказания факт, че когато една българка се облече в носия, изглежда по-красива?

Това вече е магия… Макар че съм реалист и до голяма степен консервативна в тази посока, истината е, че облечеш ли се в истинска носия, се променяш. Самото ти излъчване става много по-различно, някак по-пълно и стойностно. Радостта от цветовете и от това, което се случва – наистина това е магия. Това е факт. Това си е нашето народно облекло!

Как се решихте само с това да се занимавате – да произвеждате реплики на автентични носии в „Български шевици“ – Добрич?

Занимавах се с рекламен текстил, или рекламни материали, направени от текстил. Пазарът в тази насока е изключително динамичен. В някакъв момент почти цялото производство на такъв текстил замина за Китай. В този период клиенти започнаха да ме питат дали правя ризи, украсени с шевици. И така по малко, по малко в рамките на една година започнах да правя мои дизайнерски модели, базирани на мотиви от фолклора.

Около 3-4 години работих много упорито с опознаването на носиите и елементи, техника на изпълнение, рисунък, цветове… Начинът, по който трябва да се преработи, за да има автентичност. Преди около 9 години започнах да правя реплики на български носии. Магията им ме завладя и година по-късно вече не правех нищо друго освен носии.

Мисля, че всеки българин трябва да има в гардероба си такова народно облекло, защото усещането да „влезеш в този друг свят“ е невероятно. Ти самият се променяш, влизаш в един друг свят. Ставаш някак по-истински, защото се докосваш до същината си.

Източник: Азбукари

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.