Водещи новини Общество

Цунами от доброта предизвика в Добрич живо предаване във Фейсбук за съвременния Дон Кихот

Това е история за доброто. За това как едно живо предаване във Фейсбук предизвика истинско цунами от доброта. Написа я 27-годишният Ивайло Русков, познат като Ванко. Работи в Белгия, но пандемията го заварила в родния Добрич и се наложило да остане тук. За да се събуди в неделя с мисълта, че трябва да помага. И да поведе след себе си съмишленици – познати и непознати, имащи и такива, които броят левчетата си, но хора с големи сърца.

Така един лайв, едно включване на живо преобърна стотици животи. Лайв, чиято цел беше не само да окаже морална подкрепа или наслада за душата в дните на социална изолация и пандемия. Лайв, който ти дава право на избор. Ако имаш на сърце – да дариш. За тези, които са по-зле и от теб. Колкото можеш. Или да кажеш кой има нужда от помощ. И къде да му занесат продуктите. Другото е работа на инициаторите на този красив жест в тези тежки времена. Идват на място. Приемат дарението ти. Който иска – гледа. Всичко се документира. И отчита. Момчетата отиват, пазаруват, разпределят в торби и отново потеглят с BMV-то. Да зарадват една изстрадала душа. Да напълнят нечии очи със сълзи. Да изненадат приятно, невярващо, затрогващо. Да стиснат ръката ти и да ти кажат: „Бъди жив и здрав!“ или „Благословен да си!“.

И поемат към следващия сигнал: „На спирката до съда е забелязан да спи бездомник, ако може му помогнете!“  Или към  дарител:  „Ако изчакаш, жената тръгна към вас!“ Или нуждаещ се: „Ще има за още 10 човека да се нахранят“. Или на трогнати от инициативата граждани на Добрич: „Голямо сърце имате, момчета, за тази организация!“, „Бъдете живи и здрави! То ще ви се върне доброто стократно👍“, „Браво!“, „Евала!“…

Така е от неделя – 05.04.2020 година.

Когато се събужда сутринта, 27-годишния Ивайло Русков, познат като Ванко, осъзнава, че трябва да направи нещо за своите съграждани. Не за ромите. Не за българите. Не за турците. Или арменците. За добричлии. Независимо от кой етнос са.  Няма значение и религията, която изповядват. Ванко иска да помогне на онези от тях, които не са слагали троха хляб в устата си от много време; които имат многобройна челяд; които са останали сам-самички на този свят, изгубили близките си… Някои знае къде да открие. Други – не. Това, което се върти в главата му, е мащабна операция, която изисква ангажирането на много хора, събирането на повече средства, за да може да зарадва повече нуждаещи се. Един Дон Кихот на нашето време, който търси своя Санчо Панса.

Споделя с приятеля си – Красьо. И с баща си. Тримата намират начин как да го направят. С един „лайв“. Лайв, който крие своите рискове. Много хора ги познават. Но още толкова никога не са чували за тях. От 8 години Ивайло и баща му Руско работят постоянно в Белгия. Имат сигурна работа, добри доходи. През февруари са се върнали за планирания отпуск – да видят семействата и децата си. И пандемията не им позволява да се върнат обратно.

 „Добре, че тук ни хвана тази криза – казва Ванко – Поне сме при децата и близките си. Но е страшно да гледаш възрастни хора, които едва се движат, да броят стотинките си от нищожната пенсия. Става ти мъчно. Буца засяда в гърлото ми, разбираш ли? Преди седмица отделих от личните си спестявания, напазарувах и зарадвах стотина семейства. Не, не се хваля, разбираш ли? Давам ти го като пример. Искам да помогна на още хора, които виждам в дворовете на къщите, когато минавам с колата, по улиците. Но не мога сам. Имах нужда от подкрепа. Исках да привлека съмишленици. И успях. Аз имам всичко – жена, която безкрайно обичам, две деца, родители, на които съм безкрайно благодарен за всичко, на което са ме научили в този живот. Имам и покрив над главата си. Благодарен съм на Господ за това. Но някои си нямат нищо. Искам да им помогна. Да им покажа, че не са забравени, не са отритнати от обществото, че някой мисли за тях. Да, някои ме нарекоха какъв ли не. Не им се сърдя. Да, аз съм циганин. Български циганин. И не се срамувам от това. Християнин съм. Но имам приятели турци, българи, мюсюлмани… Какво значение има какъв си, ако не си човек?!!!“

В каузата на Ванко, Красьо и Руско се включиха стотици – Искрен, Стамен, Николай, Димитър, Светослав, Валентин Андреев от Балчик, който дари хранителни продукти, останали след кампанията в Белия град, младежи от кв. „Христо Ботев“, които го спрели и му дали джобните си, и други – от „Игликите“… Включиха се хора от Англия, Германия – кой с колкото може – 25 €, 50 €, 150 лв., 10 лв., 30 лв.…

Всъщност – няма никакво значение кой с колко. Който с колкото е могъл. „Капка по капка – вир става“, гласи една българска поговорка. До днес са събрани 1460 лв. и са закупени продукти общо за 121 пакета.  Раздадени са не само в Добрич, но и в близки села.

Бъдете благословени! И правете добро!

А на онези, които ще ми припомнят поговорката „Прави добро и го хвърли в морето“, ще кажа, че не съм съгласна. За доброто трябва да се говори. За да стане като зараза. По-голяма от пандемията. Да докосва всяко сърце. Не само по празниците.

Автор: Евгений ГЕОРГИЕВ

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *