Петък, 29 март 2024

29.03.2024

Последвайте ни

И за детството си в Добрич разказва в книгата си „Мой сън…“ Силвия Кацарова

„Мой сън...“ е дългоочакваната автобиографична книга на Силвия Кацарова, една от най-обичаните наши поп рок и естрадни певици.

Тя е с турски произход и е родена под името Силвер Нури, доброволно сменя името си още преди Възродителния процес. Прекарва детството си в Добрич, а по-късно записва да учи естрадно пеене в Музикалната академия, която завършва в класа на Евгений Комаров. В началото на кариерата си пее в различни жанрове, но по-късно с група LZ се формира нейният индивидуален стил. Силвия Кацарова има определяща роля за успеха на LZ. Песни като “Бяла въздишка”, “Големият кораб минава”, “Топъл дъжд” се превръщат в шлагери през 80-те години. В края на 80-те години голяма популярност придобиват дуетите ѝ с Васил Найденов “Огън от любов” и “Всичко е любов”, а в началото на 90-те е и “Моля се”.

В интервю за Про Нюз Добрич певицата сподели:

- Силвия, как стигнахте до решението да напишете книга за живота си? Имаше ли хора, които Ви подтикнаха да направите това?
- Още, когато бях млада, взех решението, че в есента на живота си ще напиша моята автобиографична книга. Огорченията, които преживях и болката натрупана в сърцето ми трябваше да бъдат излети някой ден. И така дойде времето, когато се осмелих да седна и да споделя моите съкровени тайни.
А относно питането кой ме е подтикнал – отговор на този въпрос ще получите, когато прочетете „Мой сън...“.
- Предполагам, преди да пристъпите към писането, сте прочела автобиографични книги на известни хора. Коя от тях Ви е впечатлила най-много?
- Останах силно впечатлена от биографичната книга на Жозефин Бейкър. Бях потресена от сполетелите я нещастия. Всичко това обаче тя беше преодоляла с много воля и твърдостта да се докаже като артист - в онези времена, когато цветнокожите са били принудени да се борят с расовата дискриминация.
- Кога започнахте да я пишете и помагаше ли Ви някой в работата?
Началото бе поставено преди 5 години. Обаче книгата вървеше много трудно. По едно време даже се бях отчаяла. В един момент назря решението да я направя с Георги Тошев като интервюта. Миналата година в очакване на моя личен юбилей 65 години и 45 години на сцена аз реших , че трябва да я напиша сама. Исках хората да ме опознаят такава, каквато съм. Книгата да бъде от първо лице.

- Има ли неща, които за първи път споделяте в тази своеобразна изповед на живота си?
- Да, има много мои съкровени тайни. Преплитането на мои съдбоносни сънища с предстоящите събития в живота ми. За първи път, например, споделям публично, как бях арестувана. Разкрих и болката таена с години от обидите, с които са ме наранявали дори и близки хора. Убедена съм, че на някои хора няма да им е приятно споделеното от мен, но аз просто исках да кажа истината. В книгата съм засегнала и Възродителния процес, раждането и отглеждането на Теди, професионалния ми път като вокалистка на LZ, самостоятелната ми кариера и т.н.т.
- Кои са хубавите и кои лоши страни на това да сте известна личност?
- Обожавам да пея на големи събори, панаири, празници ... защото обичам да усещам любовта на хората. Да бъда близо до тях и обменяме енергия. Това е една от хубавите страни. Мен всеки може да ме заговори на улицата и да получи съответното внимание без да бъде огорчен от поведението ми или да срещне безразличие. Има хора, които не обичат да бъдат обезпокоявани. Славата им пречи. За мен тя е удоволствие, защото аз намирам общ език с всеки. Бих могла да кажа, че не познавам тъмната страна на славата. Никак не ми тежи, че съм известна и обичана. Напротив ...

- Силвия, как оцеляхте в годините на прехода, когато поп музиката бе изтикана в ъгъла и връх взе чалгата?
-
Не съм имала усещането, че съм изтикана в ъгъла. Винаги съм имала работа и любовта на публиката, затова се чувствам благодарна на всички композитори, поети и музиканти, с които съм работила през годините. Защото песните, които са ми написали са златни хитове от фонда на българската популярна музика. И до ден днешен се пеят, слушат и харесват от широка възрастова аудитория. 
-Мислила ли сте някога да напуснете България и потърсите реализация в чужбина?
- Никога не съм имала желанието да напусна България. Имали сме такива покани, когато работихме в чужбина, но нашето решение беше да останем в Родината и да творим музика за българските ни почитатели. В чужбина човек винаги остава в статута си на емигрант. Затова напоследък има голямо връщане на доста наши сънародници.

-Много от колегите Ви, които са извън шапката на продуцентски къщи, се оплакват, че телевизиите и радиата не ги въртят редовно. Как стоят при Вас нещата?
- Не мога да се оплача от липса на интерес. Песните ми се въртят много често по радиата, телевизиите ме обичат (смее се) Често съм гост на различни предавания. Продължавам да правя нови песни, концерти, клипове ... и в това отношение съм щастливка, защото се радвам на много дълга кариера – цели 45 години сцена!
- Няма как по пътя към реализацията Вие да не сте се сблъскала и с много трудности. Разкажете ни за най-големите, през които сте преминала и излязла с чувството на победител?
- Много бих желала отговорът на този въпрос вашите читатели да открият в книгата „Мой сън ...“ , защото там съм описала всичко в големи детайли.
- Писало се е, че в нaчaлoтo нa гoдинaтa сте ce cдoбила c нoв нoc, вярно ли е това?
-Да, вярно е. Години наред имах здравословен проблем. Това много пречеше на професията ми, защото когато имаш дихателен дискомфорт не си пълноценен като изпълнител. Затова се реших да направя операция в Истанбул при най-добрия лекар Мухамед Дилбер.

- Поддържате добра фигура. Говори се, че спазвате измислена от Вас диета, каква е тя?
- Да, нямам проблем с фигурата, защото се придържам към разделното хранене и движение сред природата и т.н.т. Смятам, че все пак е и въпрос на ген. В моето семейство няма хора с наднормено тегло.
- Много от колегите от Вашето и по-старото поколение се оплакват, че унищожени документи от бившата Концертна дирекция им е попречила да се сдобият с прилични пенсии. Вие имате ли проблеми?
- Да, и аз като всички артисти се смятам за онеправдана. Заплащането наистина е много малко, символично затова, което сме направили през годините и за печалбите, които са реализирали от нашите концерти. Рядко се сещам за тази тема, защото имам много работа в момента и пенсията не стои на дневен ред (смее се).
- Това лято се завъртя дуета Ви с Паула Павлова -Ерилиен, която от доста години живее в Италия. Какво ви свързва двете и как се роди общото ви парче?
- Отдавна имах мечта да пея на италиански и когато получих покана от Паула да направим дуетна песен, приех идеята с голям ентусиазъм. Стила на песента „Libero e”  много ми допадна, защото исках да ме видят в друга светлина. Заснехме много интересен цветен клип и всеки има възможност да я гледа както по музикалните телевизии, така и в интернет пространството.
- Силвия, след  30-годишен брак с Милчо Кацаров, на 57 Вие се омъжихте за втори път - доста смел житейски завой. Какво ще кажете на жените в по-зряла възраст, заслужава ли си подобен риск в името на любовта?
- Аз мисля, че Всевишния ни е създал да бъдем щастливи. Затова, когато в  семейните двойки се почувства една празнота смятам, че е по-добре всеки да поеме по нов житейски път и да се реализира според неговите мечти и желания. Съжителството в ненавист и омраза , само за да се спазят традициите пред обществото, смятам, че е голяма грешка. Животът ни е даден да бъдем полезни един на друг и да се обичаме. Затова дами – рискувайте! (смее се)

- Коя е най-абсурдната клюка по Ваш адрес, тиражирана през годините?
- Скоро попаднах, търсейки снимки и мои интервюта, които да сложа в книгата, на много смешна новина. В едно малко каре на жълта медия бяха написали, че Силвия Кацарова от години се бори с навика си да пуши. Имала съм големи проблеми, но не съм можела да се откажа от тази зависимост. Стана ми много смешно, защото аз никога през живота си не съм пушила.
- Няма как при тази известност, да не Ви е настигала професионална завист, как сте се справяла с нея?
- Аз смятам, че няма такава. Затова никога не съм и допускала, че някой ще ми мисли злото, тъй като аз не мисля злото на никого.
- Имате ли истински приятели в арт гилдията?
- Аз изпитвам приятелски чувства към всички мои колеги. Обожавам сборните концерти, защото винаги се радвам на приятелската атмосфера зад кулисите.
- В годините на соца артистите от Вашето поколение  имахте много правителствени участия, пели сте и пред Тодор Живков. Възползвала ли сте се от възможността да искате някаква услуга?
- Имали сме с група „LZ” покани да пеем на правителствени специални вечери. Винаги са минавали в много спокойна и приятна атмосфера, но никога не съм се възползвала от някакви услуги.
- Плаши ли Ви напредването на годините?
- Аз се чувствам много щастлива точно на тази възраст. Всички мои мечти са сбъднати, успях да напиша и книгата на живота си и искам да благодаря на Всевишия, че съм жива и здрава и имам любовта на публиката.

- На кого искате да благодарите за "Мой сън..."?
- Искам да благодаря на дизайнерката Мария Йончева, на редактора Георги Тошев, на Стойчо Керев. На великолепната корица съм пред обектива на Костадин Кръстев- Коко, а цялостната концепция за визията е на дъщеря ми Теди. Тя ми даде много ценни идеи и насоки във всяко едно отношение –  стила на писане, визия, дизайн и др.
Искам да благодаря на всички мои спонсори, които са и скъпи приятели, затова, че за пореден път ме подкрепиха и в тази авантюра. В книгата съм благодарила на всеки поименно.

За читателите на Про Нюз Добрич предлагаме част от книгата, посветена на детството на Силвия в Добрич:

Въведение

– Хайде, дъще, събуди се! Нали искаше да се помолиш на Бог? – нежно ме милваше мама по главата. Този спомен е толкова ярък в съзнанието ми, че още помня как скочих. Облякох се топло, беше студено, декември, и започнах горeщо да се моля на Бог. Бях в осми клас, беше вълшебната нощ преди Байрама. Както нощта на Бъдни вечер, преди Коледа. Мама каза, че това е свята нощ – Кадир геджеси – и тогава всички молитви се сбъдват. След молитвата се почувствах пречистена и окрилена. Вярвах безусловно, че мечтата ми ще се сбъдне. Исках да стана голяма певица. Това беше детската ми мечта. Легнах си и какъв само чуден сън ми изпрати Бог! 

Сънувам тъмна, страховита нощ. Лежа върху голяма люлка, въжетата ѝ са някъде в небето, не се виждат. Цялата земя е под мен и сякаш самата вселена ме люшка с огромна сила. Огнени светкавици раздират небето, лее се пороен дъжд. Истинска, страховита буря! А аз не чувствам никакъв страх! Напротив, някаква сигурност. Все едно съм в майчина прегръдка. Това беше истински пророчески сън! Разказах сутринта на майка чудния си сън. Тя ме целуна и каза, че Бог ме е благословил, за да постигна мечтата си. И сега имам интересни сънища! Спохождат ме във важните моменти от живота ми. Показват какво ме очаква. Започнах да разпознавам знаците на съдбата. Когато нещо става с лекота, неминуемо те очаква успех. Имаш ли спънки, навреме се откажи, за да не се разочароваш. С течение на годините се научих да разпознавам и знаците на вселената.

Родена съм белязана 

Когато след дългото и тежко раждане ме дали на мама Сехер, тя се стъписала:

– Божеее, детето ми е белязано! 

Цялата лява страна на лицето ми била насипана с малки червени петънца, като кръвни насядания. Доста неприятни наглед и леко стряскащи. Особено за момиченце. 

– Горкото ми дете! Как ще живее с тези белези? – оплаквала се тя на баба ми Дьоне.

– Напротив, щом е белязана, голям късмет ще има! – успокоявала я баба.

– Да, ама всички ще я гледат със съжаление – продължавала да нарежда мама. Наистина се чувствала нещастна горката ми майчица. 

– Запомни от мен, дъще! Сам Бог обича и пази белязаните! – твърдо отсякла баба. Тя беше властна и умна жена. 

С течение на годините петънцата започнаха да избледняват. Накрая се събраха в мъничък грозд с формата на сърчице. Като тийнейджърка си мислех, че е голям недостатък. Срамувах се, защото наистина ме гледаха с особен интерес. Като студентка се научих да го прикривам с фон дьо тен. Години наред живях с този белег. Чак през осемдесетте, бях вече омъжена, реших да се оперирам. Препоръчаха ми някаква известна лекарка. Естетичен хирург – д-р Тепавичарова. Диагнозата бе хаменгиом. Изпитах голям ужас, защото операцията беше с местна упойка. Усещах тялото си като вдървено. Ледено и мокро. Чувах ги как си говорят. По едно време докторката извика:

– Дръж го! Дръж го, изпуснеш ли го, става страшно!

Не разбирах какво става. Ужасно се притесних, бях уплашена. А ако стане по-зле? Изживях истински кошмар. След около месец обаче бях истински щастлива. Резултатът беше уникален. Не можех да повярвам и дори се стрясках, когато в огледалото виждах, че белега го няма. Толкова бях свикнала с него. Хем белязана, хем с две имена!!! Било традиция – след като се роди бебе, да се канят известни учени жени, които могат да четат Корана и правят молитви. Съвсем като орисници. Една от тях ме кръстила Седае, което значи вик, зов, друга ме нарекла Селвер, а то означавало изобилие, благоденствие. След години, когато бях студентка, моят приятел, певецът Николай Бинев, ме кръсти „Сънди". По време на „възродителния процес" станах „Силвия". Кой като мен? Щастливка с четири имена!

Дете на слънцето

Обичам слънцето! Обичам светлината! Може би защото съм родена по обяд. Израснах сред топлота и любов. Без лукс, но и без лишения. Обикновено семейство. Сплотено и много трудолюбиво. Оженили моите родители, без те дори да са се видели. Навремето техните родители решавали с кой род ще се сродят. Очевидно са били добри психолози, защото семейството ни беше успешно. Още си спомням как когато бях дете, баба ми – майката на татко – разказваше откъде е дошъл родът на баща ми Нури. Много обичах да слушам тази история. Звучеше ми като истинска приказка. Прадядо ѝ, роден в началото на 1800 година, живял като дете в земите около Чорлу. Имали са чифлик с големи нивя, посети с жито. Гледали и животни, за да се изхранват. Били са многодетно семейство, с пет деца. Той бил най-малкият от тримата братя и двете сестри. Една нощ станал неволен свидетел на истинска касапница. Чифликът бил нападнат от разбойници – хърсъзи. Навремето имало големи, сборни банди от безделници турци, сърби, българи, татари, гърци... Живеели от грабежите на мирните селяни и техните стопанства. Били много зли! Не само че изнасилвали жените и малките момичета, но ги и избивали до крак. Било е лято, жътва. Нашият прадядо бил на около 14 години. Обичал да спи в средата на двора, в короната на стария орех, на един сламеник. През една тиха лятна нощ той горкият станал свидетел на тяхната жестокост. Цялото му семейство било заклано. На сутринта, когато разбойниците си отишли, той слязъл от дървото и изпаднал в шок при вида на жестоката, кървава гледка. Хукнал да бяга накъдето му видят очите. Спирал нощем от страх в някой хан да се скрие. Виждайки го така окаян и нещастен, хората го приютявали. Давали му подслон и храна. Денем той отново хуквал. Не знаел накъде. Просто бягал от кошмара. Добре че не е имало граници. Той всъщност бил в територията на Османската империя. Доста дълго време е бягал. Стигнал чак до земите на Добруджа. Преживявал, работейки по чифлиците. Попаднал на много добър човек и започнал да работи при него като ратай. Когато разбрал за ужасната загуба на цялото му семейство, чорбаджията решил да го осинови. Той и жена му и без това си нямали деца. Поуспокоил се, след като се установил в това семейство. Кошмарът започнал да избледнява благодарение на добрата грижа на новите му настойници. Чифликът бил в земите около Силистра. Пораснал нашият прадядо. Станал добър и грижовен син. Новото му семейство желаело той да се задоми и да ги дари с внуци. Но все не можели да му намерят невеста. Бил много стеснителен. Един ден в близкото село дошли пътуващи катунари. Да свирят и да пеят на събора им. Нашият скромен дядо бил запленен от красивата пееща танцьорка. Младата девойка имала гъсти, смолисточерни коси. Очи като маслини, закачливи. Била стройна и кръшна. Не спирала да пее и танцува. Лицето ѝ сияело, озарено от усмивка. Знаела е, че е пленително красива. Как успял да се ожени за нея? Сигурно баща му, онзи, дето го осиновил, я е откупил от пътуващата група. Кой знае колко злато е броил за нея! Губи ли се лесно най-печелившата танцьорка? Не ми се вярва. Така сега си обяснявам откъде моята дъщеря Теди и аз имаме таланта да пеем. Никой в рода ни не пее. Явно в гените ни тече нещо от буйната кръв на танцьорката! Моят непрежалим татко Нури останал сирак на 15. Дядо ми починал млад, спукала му се язвата. Не успял дори и 40 години да навърши. На крехките плещи на татко се стоварила цялата грижа за останалите четири деца. Трима невръстни момчета и една сестричка. Баба се съсипвала от работа от сутрин до вечер. След ранната смърт на дядо била принудена да изхранва голямото си семейство, ходела да чисти и пере по къщите на богатите фамилии. Татко ѝ помагал, пренасял прането и набавял провизии за господарите. Много тежки били времената, но той успял да изучи всичките си братя. Даже чичо Неджип, лека му пръст, завършил за строителен инженер. Беше и талантлив поет. Успял бе да събере информация за нашето родословно дърво – 200 години назад. Аз израснах като принцеса. Бях много обичана и глезена, защото съм третото дете в нашето семейство. Сестра ми Садифе, второто дете, починала на една годинка от шарка. Затова трепереха над мен. А аз използвах това, бях голяма хитруша. За всяка сторена от мен беля набеждавах сестра ми Анифе, тя беше с осем години по-голяма от мен и с всичко се съгласяваше горката. Чувстваше се отговорна и се грижеше по цял ден за мен. Спомням си една от най-големите си пакости, заради която получих и първия пердах. Бях в първи клас и в училище поискаха да донесем различни парченца плат. Трябваха ни за часа по трудово обучение, за да направим някакво красиво, шарено пано. Влязох в спалнята на мама и татко. Отворих сандъка на мама Сехер с нейните грижливо скътани подаръци от сватбата. Тя беше много подредена жена. Голяма чистофайница. Грабнах една купчина от пет-шест кърпи за глава. Много фини – от мека коприна, с ръчно избродирани по ръбовете красиви цветя, като дантела. И вместо да отрежа късче от ъгълчето на всяка, аз отрязах централната сгъвка, така че като се разтвори кърпата, да се получи една голяма дантела. Цялата на фигурки, сиреч на дупки. Тъкмо я разтворих и се любувах на творението си, когато чух вратата да се отваря. Вледених се от страх, като видях лицето на майка, още си спомням страховитото ѝ изражение. Изведнъж въпреки крехката си възраст осъзнах, че съм направила много, ама много голяма беля. Мама пристъпи към мен, огледа кърпите. Видя какви съм ги свършила и усетих такъв шамар, че още го помня. Абе, много бях умна! Окепазих ѝ десетина традиционни кърпи за глава. Бях иначе много амбициозна и ученолюбива. Имах весело и забавно детство. Обожавах да играя на улицата с децата на комшиите. Най-много обичах да играем на народна топка. През лятото доста закъснявахме, играехме до късна доба. Накрая трябваше да ни се скарат, та да се приберем. Свободата, която имахме в онези времена, не може да се замени с всички тези компютри и телефони, с всички технически постижения на днешното време. Според мен сега децата са лишени от тази неповторима емоция. Като бях тригодишна, най-много обичах неделите. Майка беше невероятна домакиня! Умирах си да я гледам как точи огромните кори за баница. А аз на свой ред правех малки кравайчета. Тестото за кори няма кой знае какъв вкус, но татко ги ядеше с огромно удоволствие и аз бях много горда от творенията си. Майка правеше един особен вид – баница кърма, тоест сбръчкана. Набираше корите, сбръчкваше ги някак интересно и ги редеше в тавата. Ръсеше отгоре сирене, малко олио и накрая, след няколко такива пласта къдрави кори, ги заливаше с яйца, разбити в кисело мляко с олио и малко сол. А бе, уж с кака ми Анифе все я гледахме как я прави, но така и до днес не можахме да случим тоя вкус. Навремето изобщо не се крадеше. Вратите не се заключваха. Нашите си държаха парите в едно чекмедже на бюфета в кухнята. Имахме спокойно достъп до тях. От нищо не бяхме лишавани. Само щерката на комшиите ни дразнеше. Всеки ден я гледахме как си купува салам с топъл хляб. Боже, как ни се ядеше! Да, но в салама имаше свинско. Нашите бяха много стриктни. Спазваха традициите. Коранът повелява – никакво свинско, така. Аз бях голямо мрънкало. Явно и на кака ѝ се е искало да опита. Веднъж нашите ги нямаше, бяха отишли да навестят баба. Тогава сестра ми най-сетне се реши да купи малко шпеков салам, та да го опитаме. Аз бях на 5 – 6 годинки. В магазина бяха докарали и топъл хляб. Типов, такъв се ядеше тогава. Нямате представа какъв пир си направихме? Още помня този вкус! На езика ми е! Забраненото наистина е най-сладко! Може би тогава всичко е било истинско. Кой ще си играе да слага оцветители и тем подобни отрови? Нямате си представа как изглеждаха празниците! Особено религиозните. Не помня да е имало някакви забрани. На Байрама още в ранни зори майка започваше да точи кори за баници и баклави. Ама едни големи тави! Да има и за гости, и за раздаване. Аз пък умирах за боядисаните яйца на комшиите за Великден. А козунакът...! До ден днешен не съм хапвала такъв. Пухкав, жълт, целият препечен, а отгоре захарта се карамелизирала. Неземен вкус! Това е вкусът на детството!!! Помня, че по Байрама отивахме на село при баба и дядо, родителите на майка. Събираше се цялата рода и цял ден щуреехме с братовчедите ми. Игри без край, до късна вечер. Баба беше баш майстор на баклавите. Обичаше и да разказва как са се преселили от земите около Одрин в земите на златна Добруджа. И майка ми даже си спомняше това. Смутни били времената. Страх ги било да няма война. Майка ми била почти на 13 години, най-голямата от петте деца. И пак било посред нощ. Имали два коня, натоварили багажа на голямата каруца и потеглили с цялата покъщнина. Взели си и кравата, и кучетата, и кокошките. Майка си спомняше цялата олелия. Братята ѝ били малки. Тя и сестра ѝ, леля Емине, били от голяма помощ на баба и дядо. Мама била дванайсетгодишна, когато се научила да меси хляб за цялата седемчленна фамилия. И полека-лека, без да имат някакви проблеми, стигнали чак до Добруджа. И за майка ми си остана чудно как така са преминали тогава през границата! Било е през 1939 година. Доста семейства търсели прехраната си другаде. Очаквали ги тежки времена. Наближавала войната. Бая глад и мизерия са преживели. Затова и майка се страхуваше толкова много от глада и беднотията. Нямали достатъчно дрехи. Имали само 1 – 2 рокли. По-късно, през годините, аз постоянно подарявах дрехите си. Тя не спираше да ми се кара – ще дойде време, няма да има какво да облечеш, казваше! Успокоявах я, че няма да има такива времена. Когато бях малка, обичах да рисувам. Учителят ни беше много модерен. Френски възпитаник – другарят Радулов. Каза, че имам талант и трябва да се насоча към художественото училище. Сега даже, на един благотворителен коледен бал през 2017 г., организиран от Христо Димитров, „Българе" се похвалиха, че са продали моя картина за 2000 лв. Плюс мой скромен диск, да речем, за 20 лв. Май че и аз се взимам на сериозно! Другият ми любим учител беше по пеене –другарят Петров. Той пък ме запали по музиката. Явно това ми увлечение е било решаващо за пътя, по който ще поема, за това коя съдба ще избера?

Ученически години 

– Боже, това съм аз! – събудих се посред нощ. Започнах да връщам лентата назад. Какъв интересен сън! Какво ли означава? Сънувам как вървя в непознат град, по някаква много голяма улица. Навсякъде облепено с афишьи. Има и билбордове. И голяма реклама за концерт. Става ми интересно, приближавам се да видя кой ще гостува. На афиша – жена с красиви дълги руси коси. Гледам, лицето ѝ прилича на моето. Но аз имам дълги, тъмнокестяняви коси. Сплетени на плитки. Тогава бях ученичка на 16 години. Наистина съм аз! Но защо пише друго име – Силвия? Аз се казвам Седае-Селвер. Събудих се озадачена. Но понеже имах приятелка с това име и много го харесвах, реших, че всичко е някаква асоциация. Но тайничко се надявах, че сънят ми ще се сбъдне. След осми клас се преместихме от Добрич в Хасково, за да уча в Медицинския техникум по акушерство. Убедих се, че не чувствам нито призвание, нито необходимост да лекувам хората. Реших да се преместя в Икономическия техникум и така попаднах в други среди. Можете ли да си представите, че в нашия клас има само 5 момчета и 40 момичета. Все едно сме в девическо училище. Бяхме се побратимили с един клас от механотехникума. При тях съотношението беше същото, само че обратно. Имаха само пет момичета. Много често празнувахме заедно различни събития. И макар че бях в Икономическия техникум, страстта ми към музиката не гаснеше. Изобщо не се виждах като седнала зад някакво бюро чиновничка. Започнах да уча солфеж и акордеон в читалище „Заря", при другаря Теохар Теохаров. Това беше човекът, който реши, че имам глас. И през 1970 година се зае да доразвие таланта ми. Създаде група от осем души и аз станах една от трите солистки. Изнасяхме концерти из целия окръг. Най-големият ни концерт щеше да бъде в Стара Загора и обещаха да го излъчват по радиото. Бях много уплашена, но онзи сън ми вдъхна невероятна сила и увереност. През онези години имаше всякакви балове. Новогодишни, пролетни, абитуриентски и какви ли още не. Веднъж на някакъв пролетен бал в Младежкия дом след нас излезе да свири една войнишка група. Останах силно впечатлена от техния певец – Иван Бубанов. Мир на душата му! С рижа коса и сини очи, а гласът мощен – залата разкъртва! Изпълняваше песни от репертоара на Том Джоунс. Даде ми много ценни съвети. Каза ми, че трябва да кандидатствам в Консерваторията. Иначе ще си останеш на самодейно ниво – така ми рече. Това ме амбицира да следвам в София. Получих пълна подкрепа от родителите си, когато им казах, че искам да следвам, за да стана певица. Макар скромни и неуки, те нямаха нищо против да тръгна по този път. Навремето не се гледаше с добро око на тази професия. Май че и сега е същото, но по-добре да си замълча. На Иван дължа връзката си с преподавателката по солфеж Лили Ненкова.

c