Скритият паметник в Балчик или за отношението ни към историята

„Ако имаше награда за най-добре скрит паметник в България, Балчик щеше да го спечели!“ – казва Дарин Канавров, историк и служител на музея в града. „Ще я спечели с паметната плоча на жертвите на румънските репресии, който хем е в центъра на града, хем никой не може да го намери.“

Става дума за паметника, поставен от Община Балчик в памет на жертвите на румънския окупационен режим. Няма точни данни колко са отвлечените добруджанци през август 1916 година и откарани в лагерите в Молдова. Приема се от историците, че те са между 30 и 40 хиляди… отвлечени са директно от нивите и пред очите на децата им. В тези лагери са били подложени на нечовешки условия на живот,  глад и мизерия. Голяма част от тях умират там.  Целта е била обезбългаряване на Южна Добруджа и унищожаването на целия икономически и духовен елит.

„Преди около 10-тина години, разказва историкът, бе сформиран инициативен комитет в Балчик, чиято цел беше изграждането на такъв паметник. На музея беше възложено да излезе с предложение къде е най-подходящото място той да се постави.

Музеят даде две предложение – едното бе паметникът да бъде там, където допреди 1940 година е бил паметникът на Кралица Мария т.е. срещу сградата, където се помещава музеят сега, или да бъде на входа за Двореца.

„Тъй като Дворецът представлява най-големия материален паметник на румънския окупационен режим в Балчик,  нашето предложение беше или да е някъде вътре в комплекса или на подхода към него“. „Защото, казва г-н Канавров, ние Кралица Мария сега я словославим, но да не забравяме, че тя, заедно с Фердинанд, управлява тогава и има своята вина за допускането на тези събития.“

Двете предложения, в писмен вид са изпратени до Института по история, който е единствената оторизирана  институция, която може да укаже къде е мястото на един паметник. Институтът, в лицето на академик Марков, дава становище – най-доброто място е входът на „Двореца”. Това предложение обаче не се приема от Общинския съвет в Балчик с аргумента, че може да дразни румънските туристи.

„Що за абсурд!? Трябва ли Русия да премахне своите паметници в памет на загиналите във Втората световна война, за да не дразни немските туристи“- възмущава се историкът.

„При мен са идвали хора от Балчик, които знаят, че има такъв паметник и че е в центъра. Търсят го, защото имената на техни близки са на него, и не могат да го намерят. Защото той е скрит. Говорим велики работи и, уж отдаваме заслуженото на предците си, и как го правим? Като го крием. Но е и един показателен пример за отношението ни към важни периоди от историята ни, които в продължение на десетилетия по идеологически причини са били затулвани и премълчавани. И сега, когато формално не съществуват причини и прегради и Институтът по история дава своето становище къде да бъде паметникът, се намират „умни глави“, които не го допускат“, споделя Канавров.

Другият недостатък на паметната плоча, според историка, е изписването на имената на всички откарани в лагерите в Молдова. „Всички тези хора са отвлечени, но не всички са загинали там. Около половината от тях се завръщат. Но, колко са загинали и колко са се завърнали, от тази паметна плоча, ние не можем да разберем. Някои са се върнали и са продължили живота си. Имали са семейства, деца и сега има техни наследници. А, други загиват там, не създават семейства и тяхната родова линия е прекъсната. Такъв е случая с брата на баба ми. Той не се завръща и остава без наследници. Така че изписването на всички в една плоча е несправедливо“, смята той.

Отиваме с г-н Канавров, за да ми покаже къде е паметникът. Е, прав е, няма да мога да го намеря без него. Забутан е. Единственото ми успокоение е, че гледа към морето. Така мястото изглежда по-приемливо… доколкото е възможно.

Случайно или не, напоследък попадам навсякъде в областта на такива  плочи в памет на отвлечените и загинали в молдовските лагери българи. Не съм историк, а и съм потомък на преселници от Румъния и затова, тази част от историята я научих доста по-късно, а и във времената на социализъм за тези неща не се говореше.

Паметните плочи в областта са вече над 20. Поставят ги най-често инициативни комитети по места, където живеят потомците на тези жертви на геноцид. От това време са изминали 100 години. Време, в което тези хора не са забравени! Напротив! Споменът за тях е чакал  да се върне, да разкаже, за да се знае и да се помни. Винаги съм се чудила, защо събаряме паметници или, както е в случая, леко ги прикриваме, за да станат приемливи. Така историята не се променя. Тя е такава, каквато е! И, ако не говорим за нея и не сме искрени със себе си и потомците ни, няма как да продължим напред. Също, както в личния ни живот - ако не сме искрени със себе си, ако не наричаме нещата с истинските им имена, прикриваме ги, украсяваме ги, за да ни станат по-удобни – не можем да продължим напред и да градим.

Радвам се, че има такова своеобразно възраждане на местната родова памет и за този период се пише и говори. Винаги, когато мина край такъв паметник или плоча, изпитвам гордост. Гордост, че съм част от поколението, което помни. Спирам и изчитам имената на хората на нея. Това е моят начин да отдам почит и да им кажа, че не са забравени. Защото това е важно за тях, но още по-важно е за нас.

Диана СТЕФАНОВА