Семейство от Добрич по Ел Камино – 320 км пеша по планините на Северна Испания
Д-р Снежана Максимова Петкова – стоматолог от Добрич, с индивидуална стоматологична практика, и нейният съпруг Христомир Петков – професионален спортист, учител, треньор по хандбал, преминаха част от Ел Камино де Сантяго де Компостела миналия месец. В дните от 6 до 19 май те извървяха пеша 320 км от прочутия маршрут през Северна Испания. „Обичам да се предизвиквам и много обичам да вървя. Исках да изляза от зоната си на комфорт и да преживея нещо различно. През последните няколко години много четях и се интересувах от Ел Камино” – сподели д-р Петкова в интервю за ПроНюз Добрич.
- Как се роди идеята за това пътуване и какво Ви накара да тръгнете по Пътя на пилигримите?
- Как реших за себе си ли? Установих за себе си в годините на помъдряване, че съм от този тип хора, които трябва да се предизвикват. Не мога много дълго да крача в едни релси. Имам нужда от някакви предизвикателства – например, да направя някакъв ремонт, или да се запозная с нови хора, да отида на някакъв курс… Имам нужда от предизвикателство, защото в някакъв момент ми става скучно. Иска ми се да науча нещо, да преживея нещо различно, така го усещам. И мога да кажа за себе си, че през определен период от време ми се иска да се предизвикам сама, да се напъна и да изляза от зоната си на комфорт. Тя ми е комфортна, там ми е хубаво, познато, никакви усилия почти не ми се налага да правя. И ми се иска да видя колко мога да изтърпя… Защото, когато тръгнеш по този път /бях много чела и гледала за него/, разбираш, че трябва да спиш с много хора в една стая, че трябва да се къпеш с много хора в едно помещение. Разбираш, че ще ядеш, каквото има, ще се натовариш много физически, ще преживееш нещо коренно различно. И понеже много обичам да вървя, от пеш-шест години някак все се стремях към това предизвикателство. Оказа се, че и една-две мои приятелки също мислят за Ел Камино, често разговорите ни отиваха все натам: „А бе, да вземем да го направим, всяка от нас да го мине този път!” И от няколко години все си казвах: „Тази пролет, другата есен. Тази пролет, другата есен…” Роди ми се внучка, трябваше да помагам. Обаче миналата година казах на мъжа ми: „Ако ние не си купим билети до някаква част от пътя, няма да тръгнем.” И така – купихме билети и заявихме на децата, че това е нашето време, през май 2019 година.
Имало е период в живота ми, в който много съм нямала. Живяла съм с бабини в една стаичка и една кухня и се къпехме на обществена баня. Много исках да дойде момент, в който да имам нормални неща, да изкарвам парички, за да мога да пътувам. Но знаете ли – когато започнеш да изкарваш някакви парички, които не са кой знае колко много, но ти дават някаква финансова и всякаква самостоятелност, всъщност разбираш, че те не са чак толкова важни. Те просто ти улесняват живота. Важни са, за да ти улеснят живота и нищо повече. Нямат никаква стойност, освен да направят твоя живот, на децата ти и на родителите ти, малко по-добър. И всъщност, аз нямам потребност да стоя в хотели с пет звезди. Ходила съм, хубаво е, че има басейн, ол инклузив. Минах по тези неща, но нямам потребност. Разбрах, че душата ми иска нещо друго, аз просто си почивам, когато вървя, когато правя обикновени неща. Не ми трябва лукс, нужен ми е уют. На мен обикновените неща ми пълнят сърцето…
- Какво видяхте по пътя, как преминаваха дните Ви?
- Ние пътувахме до Мадрид, оттам до Леон и от Леон до Сантяго са 320 км. Това разстояние е по-малко от половината, целият маршрут е 780 км. Не знаехме дали сме способни чисто физически да издържим на това. А освен това, за цялото разстояние щяха да ни трябват месец и половина – не можем да отсъстваме толкова. Затова решихме да извървим 320 км. Дните по пътя много си приличат, с изключение на пейзажите, които не могат да се опишат! За това, как преминават дните – първо ще кажа, че трябва човек да е много дисциплиниран. Ставахме сутрин между 5 и 6 ч. От предната вечер си приготвяхме багажа и малко след 6 ч. тръгвахме. Ставането трябва да е много тихо, като се използва само светлината на телефона, защото има много хора и не трябва да ги притесняваш. Понякога в едно помещение спяхме по 20 до 30 души. Вечер влизаш в спалния си чувал и заспиваш… Признавам, че трудно бих живяла по този начин през целия си живот, но като знаеш, че е за определено време, даже му се наслаждаваш. Това е нещо, което като деца сме преживяли по лагери, по военни обучения, този режим те връща по някакъв начин към детството. Без да искаш, наблюдаваш другите хора и вземаш по нещо полезно от другите. Тръгваме сутрин, първите три часа вървим енергично, почти не си говорим, само разменяме по някоя дума. Вървим интензивно, спираме един-два пъти да си сменим маратонките със сандали или да пием вода. На ден вървяхме обикновено по пет-шест часа. Пристигаме на мястото, което от предната вечер сме избрали за следващата нощувка. Избора го правим в албергетата. Това са местата за нощуване – малки хостели, туристически хижи, пансиони, манастири, приюти към манастири.
Като пристигнем /понеже си носим по два ката дрехи/, единият се къпе, другият пере на ръка. После тръгваме да си купим нещо за хапване, правим разходка на мястото, където сме, обикаляме, разглеждаме. След това се прибираме в албергетата, правим масажи на ходилата, задължително. Приготвяме храна, хапваме. Задължително сме си купили бутилка вино, или бира. Аз не пиех, но е прекрасно! Докато мъжът ми си почиваше следобед, аз пишех статуси във ФБ и качвах снимки. Вечерта лягахме рано, в спалните си чували, понякога в различни краища на стаята. И всъщност си даваш сметка, че това ходене е работата ти за деня.
- Известно е, че по Ел Камино вървят много хора. Вие какви хора срещнахте през тези 13 дни?
- Всякакви, различни. Всички, които иначе срещаме из града, по улиците – и стари, и млади, незрящи, млади родители с бебета, деца, хора от всякакви националности, от всички възрасти. Това, което е край нас тук, това е и там. Децата вървят, а бебетата ги носят в ранички на гърба, майките и татковците се сменят. Това са хора с различна мотивация. Трудно е да разбереш кой от какво е бил мотивириан. Разбрах, че има и много религиозни хора, за които това е мисия в живота, която те трябва да изпълнят. Не само че не можеш да попиташ, даже някак си не е редно и да правиш много снимки. Усетих сякаш, че не е много редно да го правим… По този път хората много не си позволяват да притесняват другите. Станахме свидетел на такъв случай, с болно корейско момиче. Първо го видях да лежи на някаква пейка, отпуснато. После, когато влязохме в стаята за нощуваме, видях, че е там. Беше близо до мен, веднъж-два пъти му подадох вода да пие. Попитах я дали има нужда от нещо, а тя само ми махна с ръка. После ми каза, че има температура. След няколко часа се съвзе и вечерта дойде при мен, за да ми се извини, че ме е притеснила с болестта си, че съм се разтревожила заради нея.
Повечето хора са сами. И мисля, че или сам, или двама – така се върви по този път. Физическото натоварване е много голямо и ако прибавиш психическото напрежение, свързано с различния маниер на вървене, на организация, на закуска, би било голямо натоварване.
Има хора, които са тръгнали сами, за да намерят хора подобни на себе си. Аз не тръгнах с нагласата да се запознавам. Но има хора, с които се запознаваш, защото сте на едни вълни. Засичате се на местата за нощуване, поздравявате се, ставате си симпатични. Запознахме се с едни перуанци, с едни американци – баща и син, невероятно интересни, с един австралиец, с няколко корейци. Срещнахме и няколко българи. Накрая с много хора се прегърнахме в Сантяго ди Компостела и си казахме: “Good job!” /Добра работа!/
- Казват, че когато човек върви по този път, научава нови неща за себе си. Какво, според Вас, човек научава?
- Аз не зная дали наистина научава, може би разстоянието беше кратко. Но мисля, че се научаваш да си по-съобразителен. Аз, например, за себе си искам да се науча да съм по-смирена, по-тиха, по-обрана. Аз съм такъв човек – разтварям си широко прегръдката и приемам всички хора като много добри и ги приемам близо до себе си. И когато се разочаровам, се свивам и се дистанцирам. Някъде бях прочела нещо интересно и много искам това да постигна: че трябва в отношенията си с хората да се държиш както към огъня - да не отиваш твърде далеч, защото ще измръзнеш, но и да не се приближаваш много, защото ще изгориш. Но аз не го умея това, никак не го умея!
Искам да съм по-търпелива, искам да съм по-тиха, по-мълчалива, искам да съм по-мъдра, искам да съм по-добра. Мислиш си ги тези неща по пътя. Казваш си ето, в този момент можех да постъпя по друг начин. Аз имам проблеми, свързани с непоисканото добро. Защото понякога изглежда, че се натрапваш или прекаляваш. Всеки от нас си прави различни изводи за самия себе си…
- Лесно ли е да се ориентира човек по пътя, през какви места преминахте?
- Не можеш да се объркаш. Пред теб и зад теб има хора, които вървят. Навсякъде има стрелки, миди /жълтата мида от векове е символ на Камино/, знаци. Нямаш нужда от навигация. Преминахме през всякакви пътища. Районът е планински. Ние тръгнахме от Леон, около него е планината Леон. Като излязохме от планината Леон, навлязохме в Пиренеите. Не са много стръмни и трудни за преодоляване. Всъщност, най-трудни бяха участъците с много камъни и много скали, по които се върви много трудно. Километър-два можеш, но като станат 8-10, заболяват те ходилата. Минавахме и през полета, някъде вървяхме по асфалт. Общо-взето, така е направен пътят, че да не пречи на движението на превозни средства и да е безопасно за вървящите.
- С какво ще запомните пристигането в Сантяго де Компостела, крайната точка на Ел Камино?
- Ние с мъжа ми по различен начин го усетихме и възприехме, всички хора вероятно по различен начин се чувстват в такива моменти. Той например изпитваше някаква тържественост, докато аз бях тържествена и приповдигната през целия път. Аз съм така и в живота - когато го постигна нещо, си казвам: „И какво – голяма работа!” Аз всъщност никога не оценявам това, което постигам. Все смятам, че това не е кой знае какво. За мен то просто е следващата крачка, и следващата крачка. Така че още преди Сантяго, а и като влязохме в града, ми беше леко тъжно, че пътуването свършва. И в същото време ми беше леко, че свършва. Леко, защото се натрупва физическа умора. Но не бях приповдигната. Просто в момента, в който стигна до някакъв завършек, разбирам, че предстои нещо друго.
- Каква страна е Испания?
- Много красива, много подредена. Имат пътища, имат красив бит, много красиви населени места - с чешмички, с дворчета. Някоя къща може и да няма дворче, но ако има 50 см пред къщата си, домакинята ще сложи пет саксии. Друг ще направи чешма, за да може, който е жаден, да пие вода. Цялата страна е газифицирана. По върховете на планината имаше газ. Цялата страна се напоява. Имат много животни, красиви животни, красиви поляни. Много е красиво!
Ние ги извървяхме тези 320 км за 13 дни, като на ден средно минавахме по 25-26 км. Спокойно може да се вървят и по 40 км, обаче е свързано с много силно физическо натоварване. А ние искахме да имаме време да разглеждаме, да правим снимки, без да препускаме. За нас лично чисто физически 25 км беше оптималното разстояние за ден.
Бихте ли тръгнали отново по Ел Камино? Мнозина го правят.
По същия път – не. Но има път, който не сме минали от маршрута. Има и португалски път към Сантяго де Компостела. Пък и има билото на Стара планина и други места в България. Мисля, че догодина ще направим един голям преход в България.
