Общество

Възкръсва ли Новият атеизъм?

Атаките от 11 септември 2001 г. срещу кулите близнаци в Ню Йорк безспорно са събитието, което успя да промени значително хода на историята и то по много начини. Един от тях е зараждането на движение, което и до днес продължава да разпалва дебати и да предизвиква множество спорове, както в интелектуалните среди, така и сред обикновените хора – Новият атеизъм.

Атеизмът като цяло не е нещо ново. Още от древността е имало хора, за които божественото начало не е могло да обясни света достатъчно добре.

С развитието на света, индустриализацията и упадъка във властта на Църквата над светското все повече хора залагат на науката и логиката, за да си обяснят живота, вселената и всичко останало.

Новият атеизъм възниква обаче след 11 септември – колкото в отговор на радикалния ислям, толкова и в отговор на цялостното обръщане на Америка и Запада към религията като защита срещу този радикален ислям.

Терминът е агностично-атеистичният журналист Гари Улф, който описва позициите, пропагандирани от някои интелектуалци атеисти от началото на века.

Това не е просто атеизъм, в който не вярваш в Бог, това е цялостното движение за отричане на боговете и на религиите, вървящи с тях. Новият атеизъм отхвърля мистичното и се опира само на логиката, но продължава и крачка по-напред – според последователите му религиите и различните езотерични вярвания не трябва да бъдат толерирани, тъй като те са носители на ирационалното.

За представителите на Новия атеизъм религията е проводник на фанатизъм и носител на голяма част от агресията на света – оправдание за фанатици, които се отдават на насилие в името на Бог. Затова и според тях интелигентният човек трябва да се противопоставя и да критикува остро религиите, да подлага на съмнение вярата и да иска логични и научни обяснения за заобикалящия го свят.

Затова и някои избират термина “антитеизъм” за описване на това движение.

Така на преден план излизат “Четиримата ездачи” на Новия атеизъм – така се определят четиримата значими автори на това движение – Ричард Докинс, Сам Харис, Даниел Денет и Кристофър Хитчънс.

Техните авторски книги “Делюзията Бог” на Докинс, “Краят на вярата” на Харис, “Да разбиеш магията: Религията като естествен феномен” на Денет и “Бог не е велик” на Хитчънс успяват да ги наредят като най-изявените мислители на движението.

Трудовете им са написани като реакция на терористичните атаки от 11 септември и радикализацията на исляма и мюсюлманския свят. Според критиците им, авторите демонстрират сериозна липса на познания и в областта на религията и по-специално с ученията на исляма.

През 2007 г. те записват знаменития си разговор на “Четиримата конника”, в който обсъждат религията, свещените войни и това, че те представляват най-голямата заплаха за човешката цивилизация (и следователно религиозността не трябва да се толерира в “западните общества”).

И ако с годините това силно отричане на религията във всичките ѝ форми, както и на вярата като нещо ирационално и водещо до фанатизъм, преживя своя възход и постепенен спад, сега сякаш Новият атеизъм се подготвя за своето своеобразно възкресение.

През март тази година в САЩ излезе книгата “Четирите конника”. Въведението е на британския комик Стивън Фрай, като в нея са включени три есета и текста от въпросната беседа, проведена през 2007 – от “конниците”. Изданието отново опитва да върне старата тема за антирелигията на преден план, представяйки я по нов начин.

Ако в модерните западни общества (включително и България) атеизмът насочва основно вниманието си върху християнството като основна религия на място и изразява някаква форма на отхвърляне на конформизма, то Новият атеизъм и неговите мислители обръщат също сериозно внимание върху исляма, преглеждайки го през призмата на религия на вечната война и насилието.

На фона на мигрантската криза в Европа от последните 6-7 години, антимюсюлманските настроения както в Европа, така и в САЩ, са станали достатъчно силни, за да позволят семената на Новия атеизъм да намерят своята благодатна почва.

Макар традиционно делът от населението в държавите от Европа да е средно под 10% (у нас официално 3% – данните са от международно изследване на “Галъп интернешънъл”) все по-забележим момент е, че религията се превръща по-скоро в социално-политическо самоопределение, отколкото в израз на човешката вяра. Иначе казано, християнството се превръща в нещо, с което се самоопределяме, а не нещо, в което вярваме.

Така религията служи като щит между “нас” и “другите”, средство, което определя кои са “своите” и кои са “чуждите”.

И за това говорят разминаванията във въпроса за самоопределяне на религията и въпроса “Вярвате ли в Бог?” (У нас хората, които вярват в Бог, независимо от името му, са по-малко от онези, които се определят като християни).

И в този свят посланията на новите атеисти или поне част от тях, насочени срещу конкретна религия, лесно могат да бъдат възприети. Такава например е идеята за изначалната войнственост на исляма и за вредата от него – с тази разлика, че атеизмът обхваща под този знаменател и всички останали религии. Тук например Сам Харис в своята книга “Краят на вярата” посвещава цяла глава, озаглавена “Какъв е проблемът с исляма”.

Добавете към това закостенялостта на православното духовенство и множеството случаи на педофилия, злоупотреба с власт, укриване на тайни и т.н., свързани с Католическата църква. Светът е голям и не липсват доказателства за упадъка на религиозната власт и духовенството – от ролексите на дядо Николай Пловдивски и скандалните му изказвания през актуалния полски документален филм “Не казвай на никого” за педофилия сред местното католическо духовенство, та до обичайната вече представа за ислямисткия екстремизъм и джихадистките терористични нападения.

С това си просто обяснение, че религиите са в корена на всяко зло, Новият атеизъм дава същите прости отговори, в които обвинява самите религии – кои са добрите (онези, които се осланят на рационалност и логика), кои са лошите (религиите и техните манипулативни ръководства), какво ще ни спаси (един свят на чистата логика без религиозни фанатици в него).

И подобно на самите религиозни лидери Четирите конника и техните последователи проповядват своята истина. Нещо повече – със същия плам на ревностно вярващи в идеите си те се стремят да оборят всеки противник, да го убедят в истината (такава, каквато те самите я виждат) или поне да го накарат да замълчи виновно.

Обясненията, че добрите хора могат да са както религиозни – християни, мюсюлмани, евреи, хиндуисти и т.н., така и атеисти, минават твърде остро в сивия сектор на прекалено сложната реалност, въпреки че абсолютно всяка религия призовава хората да се съдят заради делата им (особено при онези, които не вярват в Бог). А и подобно нещо никога не е било в природата на човека, който обича да вижда света разделен на свои и чужди.

Фактът е, че насочената в Новия атеизъм към религиите агресия съдържа в себе си сериозен идеологически и ако щете емоционален заряд.

Тя дава на последователите на това движение посока и идея, показва лошите неща в света и предлага възможно решение за тях. А в днешния наистина сложен свят на глобални взаимовръзки и нови и нови истини и гледни точки, подобно опростяване е добре дошло за мнозина.

Въпреки това Новият атеизъм трябва да се изправи срещу два от най-тежките противници – самата вяра и традициите – две неща, които са типични за обществото, още откакто има общество.

Ако за някои агресивността към религиите е привлекателното нещо в този вид атеизъм, то за други тя действа отблъскващо и обидно за хората, които вярват, изглежда сякаш липса на добро възпитание и уважение към околните.

Тъй като Новият атеизъм се преподава сред обикновени хора, а не сред религиозни фанатици (поне в общия случай), то това агресивно послание, че религията е виновна за всичко може да дойде прекалено остро и грубо.

Същевременно го има и моментът с традициите и силната роля на религията в обществото – като социален елемент и за определяне на общия морал. У нас и до ден днешен християнството и православието се приемат за факторът, запазил българската идентичност през времето на Османското владичество.

За поляците католицизмът играе същата роля. В много общества църквата се приема като неделима част от това да принадлежат към дадената нация. Някои могат да приемат подобно схващане като остаряло и дори като безпочвено, но то продължава да е изключително широко разпространено.

Дори ако се върнем отново на идеята за новата роля на религията – като средство за самоопределяне, то тя отново заема “бронирана форма” – кой би искал да се откаже и да обяви за нещо зло част от собствената си идентичност.

И все пак интересът към книгите и мислите на Новите атеисти все още е жив и дори расте. Това показват и последователите им в социалните мрежи, гледанията на видеата им в YouTube и цялостното развитие на идеята.

Ще успее ли обаче това движение да се наложи и този път да успее да улови повече хора, или отново ще станем свидетели на бавното му и постепенно залязване? Май само Бог може да каже. А него, както те твърдят – отдавна го няма.

Източник: webcafe.bg

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *