Развлечение

Телевизията направи красивата Ирина Митева от Добрич популярна и обичана

Тя е най-заетата жена, с която се срещам в последно време. Снима в последния сезон на сериала „Откраднат живот“, репетира в постановката „Съгласие“ на Нина Рей в театър „София“, където играе и в „Емигрантски рай“ при пълна зала. Телевизията обаче направи красивата млада актриса толкова популярна и обичана, пише списание “Ева”.

Измъкваме час за кафе в някаква внезапно отворила се пролука в програмата й. Ирина е облечена в черно от глава до пети, което ми се вижда странно на фона на пъстроцветната 97-годишна модна икона Айрис Апфел, за която пиша за броя. Младата актриса обаче твърди, че от съвсем малка избягвала розовото, даже картинки оцветявала само в черно. Куклите й Барби били облечени в кожени якета и черни джинси в унисон с представите й как трябва да изглежда един таен агент на ЦРУ. Хм, дали това не е за психолог, мисля си и побутвам Ирина да ми разкаже за детството си.

Очите й – странна смесица от зелено, сиво, кафяво – засияват, когато се връща в спомените си към своя Добрич и селото на баба й. Където на воля беснеела, играела с животните, слушала приказки, особено една, измислена от баба й.

Чудя се как това засмяно дете, каквото е Ирина в действителност, е било избрано за роля на нацупена мутренска съпруга. „С кастинг“ – отвръща тя. И добавя, че е била доста стресната от своята героиня Ина Фотева – странна, далечна, не била много сигурна, че ще успее да я разбере и да се свърже с нея. После обаче се поддала на импулса да я заобича. На стремежа да не я предаде. Както и на изкушението да заприлича малко от малко на нея – започнала да се задържа повече пред огледалото и да носи бижута, в момента Ирина е с изящни обеци на винт във формата на разлистено клонче. „По принцип не съм от жените за рокли, токчета, накити, но свикнах някак си и ми е приятно да съм повече дама“ – казва.

Ирина се отличава с изящно телосложение и стойка на спортистка, наследство от тренировките по художествена гимнастика, хандбал и баскетбол в недалечното минало. В ученическите години. Тогава – приятно разсеяна и относително послушна – Ирина за всяка Коледа си пожелавала да има сестра. Получила я, когато била почти на 13. Новината за бременността на майка й я изстреляла до небето. И с такова желание се включила в отглеждането на новородената Гергана, че се превърнала в нейната втора майка.

Най-отговорно си представяла, че ще стане един експерт в маркетинга и мениджмънта, завършвайки съответното образование във Варна. Докато в един момент не й прищракало нещо в главата и се хвърлила да се подготвя за приемните изпити в НАТФИЗ.

Споменава имената на двама актьори в драматичния театър в Добрич, които й помогнали. Много притеснена и недобре подготвена, Ирина стигнала до третия кръг на изпитите и дотам. Променила стратегията си за щурма на театралната академия следващата година – започнала работа в София, в Баш бара, и се включила в актьорската школа на Малин Кръстев. Получила всичко, което й било нужно, за да преодолее изпитанията пред бъдещите актьори. На четвъртия кръг от кандидат-студентските изпити танцувала. И попаднала в класа на проф. Пламен Марков.

Вниквайки в съществената разлика между изговарянето на „ди“ и „дзи“, Ирина трябвало да пребори мекия си акцент. Една година, казва, стряскала хората с дикция като на робот: „дай-те-ми-мо-ля-ед-на-би-ра“. В НАТФИЗ трябвало да овладее и педантизма си, да се опитва да не бъде максималист от първи опит.  
През първата студентска година много й липсвали сандвичите, с които майка й я изпращала на училище до последния клас. Не за да я глези, а защото смятала, че така е по-добре, отколкото да й дава повече от два лева на ден джобни. До четвърти клас Ирина нямала мобилен телефон и проимала чак когато баща й спечелил един в някаква игра, та й отстъпил своя.

Първите си пари спечелила като детски аниматор в „Албена“ през лятната ваканция. С тях купила подаръци на всички от семейството, а на себе си май рокля, не си спомня точно каква. Две поредни лета упражнявала на „Албена“ и „Златни пясъци“ руския си език, срещу английския изпитвала някаква вътрешна съпротива, трябвало да насочи нанякъде тийнейджърския си порив да се бунтува. Усъвършенствала произношението си на руския до степен да я питат откога живее в България. А когато в четвърти курс пътувала до Москва с учебния театър и поискала да купи на баща си един ключодържател със стара пожарникарска каска, продавачката така се зарадвала на безупречния руски на чужденката, че й направила отстъпка от цената.

В трупата на театър „София“ Ирина попаднала малко след като се дипломирала – през 2018 директорът Ириней Константинов я забелязал на театрален фестивал в Шумен, където тя играла Лора в „Нирвана“ на Константин Илиев и била наградена за най-добра женска роля. Поемайки риска да се изразява с клишета, младата актриса определя театъра като голямата си тръпка и голямата си любов. Добре, викам й аз, защо всички актьори се кълнете в театъра, а се натискате да се снимате в киното? И Ирина търпеливо ми обяснява, че в киното, ако объркаш нещо, може да започнеш отначало, докато в театъра имаш един-единствен шанс да продължиш до края. „Там попадаш в един сън заедно със зрителите и той е вълшебен. Аз съм зависима от този адреналин – продължава Ирина, – най-уязвима съм на сцената.“ Все още не е, пък и едва ли някога ще излекува сценичната треска, която в зависимост от представлението може да надскочи десетстепенната скала, по която я моля да я оцени.

Без да е мазохист, Ирина харесва да й е трудно. Даже болката от разбитото сърце оценява като полезна – тя я направила по-смислена, концентрирана и вярваща в себе си. И по-предпазлива. А иначе искрено признава, че по отношение на мъжете се намира за смотана, точно така го изрича – смотана. Последна се усещала, че е обект на нечий мъжки интерес, а като го установяла, реагирала остро, понякога дори грубо. Смее се, че ако някой иска да я спечели, може да й занесе баничка за закуска. Или да й осигури слънце всеки ден. „Няма значение къде съм, има ли слънце и зеленина, съм щастлива“.

Иска да е в България, ако някой й намекне, че мястото й не е тук, се чувства изгонена. Има надежда за бъдещето, споделена от доста приятели, завърнали се от чужбина или на прага да го сторят. Тази надежда я кара да танцува, това е нейният начин да релаксира, да изразява чувствата си и не на последно място да изразходва енергията си. „Просто събирам килима и усвоявам пространството“.

Източник: eva.bg

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *