Култура

 Иконописецът в ЕК „Старият Добрич” Павлин Пенев „лекува” стари икони

Павлин Пенев  от зографското ателие на  Етнографския комплекс „Старият Добрич” е посветил повече от 35 години на рисуването и реставрирането на икони. Завършил е Националната художествена академия, специалност „Реставрация и консервация” и се занимава основно с реставрация на маслена и темперна живопис. За себе си казва, че в далечната 1987-88 г. е бил първият почти професионален художник на икони в градинката пред „Кристал” в София – там, където се е зародила демокрацията. Били трудни години – вече семеен и с дете, трябвало да преодолява ограниченията на властите, на които не се нравела тази „търговия на открито”. „Не беше лесно, но си беше своего рода усъвършенстване на занаята” – признава днес.

Почти всичките му близки и роднини имали художествена дарба, казва, че рисуването в рода му е наследствена черта.  Дядо му по бащина линия бил шивач. Баба му – домакиня, но също шиела модни дрехи и ги изпълнявала безупречно. Баща му е бил художник изпълнител в продължение на 20 години. 

А той самият рисувал от дете и неговите рисунки се отличавали от тези на другите деца. После тръгнал на уроци при художника Тодор Балев в Младежкия дом в Добрич. И докато неговите връстници и приятели ходели по дискотеки и плажове, той рисувал непрекъснато. Бил упорит и амбициозен и го приели в Националната художествена академия.

      – Какво е характерно за реставрацията и за рисуването на икони?

      – Перфекционизмът в реставрацията е особено важен. Копирането на подобен вид произведения на изкуството и реставрацията, която е много бавна, почти граничи с хирургическа намеса. Може да се каже, че лекувам произведения на изкуството, почти   40 години вече… Реставрирането и зографисването са свързани. За да можеш да разбереш точно технологията, в която са изпълнени оригиналните икони, ти трябва да правиш подобия на тях, за да си сигурен, че си овладял технологията, която после да можеш да приложиш в самата реставрация. Нещата се различават при копията на икони за домашно използване, тъй като навремето нямаше такива. А църквата беше в застой в продължение на 30-40 години и имаше необходимост от създаване на домашен тип икона. Важно е да се знае също,  че в  реставрацията няма творчество. Творчеството в реставрацията е относно технологичните процеси, които се изпълняват в самия процес на реставриране. Липсващите места, говоря най-вече за икони и маслени картини, се реставрират с оглед на околните цветни петна до степен, която да не дразни. Не бива да се допълват липсващи части, съвсем да се измислят, тъй като са ни учили, че ставаш съавтор на оригинала, което не е допустимо и е неправилно. Ако се допълват такива части, трябва леко да се различават като начин на тониране,  за да си личи къде има авторска намеса.

    –  Какво се извършва най-напред при реставрацията?

     – Първото нещо при реставрация – прави се визуален оглед. Записват се размерите и се изготвя подробна фото документация. Това е първото, което доказва разликата между началния  етап и крайния резултат от твоя труд. След това работата зависи от естеството на проблемите, които са много и са различни. Ако дървената основа е в сравнително добро състояние, се пристъпва към укрепване на живописния слой и грунда. Има и лаково покритие. Тя е толкова многослойна иконата, че понякога повредите са в няколко различни нива и степени и изисква различен тип намеси.  

     – Реставрацията на кои икони е била най-голямото предизвикателство за Вас?

    – Реставрацията на стенописите в църквата „Свети Николай” във Варна – бяха в много тежко състояние, толкова почернели от сажди, че реално не се виждаше какво има нарисувано отдолу. Близо 20 дни се правеха опити за почистване, за укрепване и други подобни процедури, свързани с реставрацията и консервацията, там просто обемът на църквата беше огромен, около 1000 кв. метра. Възстановяването се извърши в  рамките на шест или осем етапа, работихме няколко колеги. Не е възможно реставрация на стенописи човек да извършва сам.

     Интересен е и случаят с иконите от църквата в с. Дъбовик, които са събирани от даренията на преселници и от други хора. Имаше и две гръцки икони сред тях, незнайно как са се озовали там. От години я наблюдавах тази църква. Бях попитан от стария свещеник, предишния, дали мога да се заема с реставрацията. Когато ме извика да погледна иконите, видях, че в църквата има нова олтарна врата, т. нар. царски двери. Попитах го къде са старите двери,  а той ми каза, че те са боядисани с блажна боя и били повредени и стари, затова   поръчали нови. Старите бяха прибрани настрани и когато отчупих едно-две парченца от блажната боя, бях почти сигурен от дърворезбата, която се виждаше, че отдолу има злато, че има позлатено покритие. Тъй като от годините върху златото, което е потъмняло от лак, някой е решил да бронзира, имаше два слоя бронз. След което е била поставена и блажната боя за по-красиво и бяха станали направо неизползваеми и грозни. Исках да ги реставрирам, да видя какво има отдолу запазено и в каква степен. Направиха се т. нар. разкрития, разкривки и проби на малки участъци, за да се види колко слоя има и в каква степен са запазени. Оказа се, че всичко е почти перфектно запазено. Дървената основа беше в добро състояние, не беше много проядена от червеи. В продължение на три месеца последва доста интензивна работа… Направо възкръснаха! Сега са в църквата, в която бяха реставрирани и  останалите шест икони – много красиви големи икони!

   – Най-старата икона, която Ви се е случило да реставрирате?

   – Най-старата икона в момента се намира  в зала „Възраждане” на Регионалния исторически музей в Добрич, която е в сградата на  Художествената галерия. В случая това се оказа дипломната ми работа. Аз взех тази икона от покойната Вяра Панайотова като студент, защото предпочитах да направя нещо, което да остане в Добрич. Избрах една извита икона, в която предполагах, че няма да има толкова много работа. Прието е, когато дипломната работа не е много сложна, да се направи копие на това, което се реставрира, като допълнително затруднение и доказване на професионализма на дипломанта. Но се оказа, че тази икона е надживописвана през 19 в., около 1850 година беше това, което се виждаше, а отдолу има друга икона, изцяло запазена, която е от 17 в. С гръцки надписи. Не знаех какво и как, и защо  се е озовала в град Балчик в несъществуващата вече там църква, мисля, че  „Константин и Елена” се казваше. Работата върху тази икона продължи около година, аз нямах и необходимия  опит тогава. Сега се намира в оригиналния й вид в музея. Беше изображение на  Христос Пантократор. Иконата е с доста големи размери – един метър на 70 см,  от царския ред икони. Характерно беше, че беше с много извито дърво, почти като корито, без напречните т. нар. кушаци /стабилизиращи устройства/. Една от задачите ми беше да я изправя и  аз я изправих. Допълнително бяха изготвени кушаци, които я предпазват от повторно извиване. И оттам нататък – другата реставрация.  Това е най-старата икона в сбирката на историческия музей.

     – Колко икони сте зографисали и следвате ли традициите на някоя от познатите школи?

    –  Може би над 300 икони съм нарисувал досега. Придържам се към по-красиви образци, които копирам, понякога видоизменям. И след толкова години опит и рисуване, почти не ми трябва т. нар. копирка, от която да се ръководя. Мога вече почти да не гледам. Много често си позволявам да видоизменям неща така, както аз ги чувствам – било в дреха, било на лице.

      В Добрич е разпространена Тревненската школа, която обаче, е създадена доста късно, през Възраждането, тя е с изключителна  сложност, характерна е с неща, които са почти непостижими за днешния художник. Включително и по отношение на материалите.   Нещата там с векове са се надграждали като технология и са постигнали едно съвършенство. По-скоро Банската и Дебърската школи, които са запазили малко по-византийския си начин на рисуване и характерни особености, ми прилягат повече лично на мене.

 –  Какво Ви носи рисуването?

   – Интересно е, че много хора ми завиждат, че работя това, което ми харесва. Наистина,  все още идвам с голямо удоволствие в ателието. Рисувам, защото  просто изпитвам някаква потребност от това. Действа ми разтоварващо, макар че е изморително. Трудно е да се обясни, защото очите, мозъкът и ръката работят усърдно и напрегнато, макар и това да не личи, между 4-6 до 8 часа. Музика звучи постоянно край мен, естествено има и почивки за кафета, за срещи с приятели. Понякога се случва да работя в продължение на 15-20 дни почти ежедневно После се случва по една седмица въобще да не рисувам. Има такива периоди на зареждане, на разтоварване… Но, всъщност,  почти не се чувствам като на работа. Превърнах хобито си в професия, което ми доставя наслада.

Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *