Генерал Тошево Култура Общество

“Таз хубост я уби” – истинската Йовкова Албена се казвала Яна

“Грешна беше тази жена, но беше хубава” – така описва своята героиня Албена големият разказвач Йордан Йовков. Той е и този, който пръв използва името Албена. Ето какво разказва самият Йовков за това красиво женско име и начинът, по който е създадено:

“Колкото за името на Албена, аз го чух случайно: миналата година прочетох в един вестник, че при с. Надежда, Софийско, влакът блъснал една каруца, в която имало един поп и една жена на име Абленка. Името ми хареса. Отпосле научих, че има име Аблена. Но в тая си форма името не ми харесваше вече, не само че по-мъчно се изговаряше, но и поради друго: когато се създава един художествен образ, трябва да се намери име, което най-добре да изразява същността на лицето, да внушава най-пълно неговите духовни и физически черти. Албена не би била Албена, ако се наричаше Аблена. Такава, каквато е в пиесата, тя трябваше да си остане с името, с което е създадена и което й прилича – Албена.”

И така Йордан Йовков разменя местата на буквите “б” и “л” и получава името Албена, което според него най-добре описва героинята му – красива, силна, магнетична. Жена, която успява да пленява и да покорява, жена, която и в греховността продължава да излъчва хубост. Албена носи в себе си онази българска хубост, която не е идеализирана – тя е истинска и това я прави особено силна. Името Аблена, което служи за първоизточник на Албена, означава планински божур, а яблена е дива ябълка. От друга страна името Албен е срещано като латинско име и означава хубава, красива, бяла красавица. Аl beni на египетски също носи в себе си значението красив. 

Оказва се, малцина знаят, че Йовковата драма „Албена“, за която основното мнение е, че е художествена измислица, е написана по истински случай. Единствено имената, при това само някои, са променени. Истинското име на героинята е Яна. Най-вероятно Йовков е бил жив свидетел на случилото се през 1904 г. в Мосубей, където е работел в местното училище.

Марияна Аламанчева в ролята на Албена – Телевизионен театър, 1968 г.

Славка Демирева е племенница на единия от синовете на Яна. Разказва, че неговите деца са били красиви. Затова предполага, че носят чертите на баба си. Тя е събрала сведения за истината около Яна /Албена/ и нейните деца. Описва ги в книгата си „Йовков и добруджанци”. Разказва, че се говорело, че Яна е била млада и хубава, но бременна. Затова я омъжили за Куцар, който бил по-възрастен от нея, грубоват, силен мъж, щом е работел на мелницата и е носел чували на гърба си. Истинското име на Куцар било Петко.
Няма информация за прототипа на Нягул. В Йовковата творба се разказва, че когато той е отишъл в дома им Петко /Куцар/ е спял. Яна хвърлила престилка на лицето му, а Нягул се борил с него и го убил. Тя била само съучастничка. Затова и не получила доживотна присъда. Истинският убиец на Петко бил Нягул, обяснява Славка Демирева. Петър Бонев си спомня разказа на баба си, че когато удушили Петко, Яна и любовникът й го поставили да седне, сложили китка зад ухото му и накривили калпака. Яна се престорила, че отива да го буди, когато той не се събудил, се развикала, че е починал. Когато дошъл стражарят, малкото дете разказало, че през ноща майка му хвърлила престилката си върху лицето на баща му, а един човек влязъл и взел да се бори с него. След това последвал арестът на Яна.
Разликата между драмата на Йордан Йовков и действителната история била, че в реалността Яна имала две деца. По сведения на снахата на малкия син – Дона, големият син на Яна и Петко – Марко, бил на 8-9 години, а малкият – Петко, на 3-4 години. Най-вероятно именно Петко е бил описаното в драмата двегодишно дете, което е издало майка си на стражарите.
Две-три години след убийството на Куцар и отвеждането на Яна, децата останали в Мосубей. За тях се грижела баба им. После Марко бил прибран в дома на Вълкан Петров от село Пчеларово за овчарче. По време на боевете през есента на 1916 г. известни като „Добричката епопея“, заедно с много други семейства, със стопаните си тръгнал и Марко, като водел овцете им. На Каралеската чешма овчарчетата напоили овцете и тръгнали към могилата, където преди няколко дни се водели сражения. Когато стигнали средата на пътя, се чул силен гръм. Когато тримата стопани на овцете дотичали, намерили телата на момчетата разкъсани на парчета. Предполага се, че овчарчетата са намерили снаряд и са си играли с него.
Малкият син на Яна – Петко, бил осиновен от заможния земевладелец Митьо Киров от с. Загорци. Той нямал деца от съпругата си Деня. Притежавал над 200 декара земя, която обработвал сам. По-късно семейството взело и едно момиче – Янка, но него не осиновили, разказва Славка Демирева. През 1923 г. след обир в дома му, Митьо Киров тегли кредит и купува хан в центъра на Добрич. Когато дошло време Петко да отива войник, осиновителят му му купува бял кон и го изпраща с него, за да остане в кавалерията в Добрич. След казармата Петко и Янка помагали в хана. По-късно Петко се оженил за Йорданка Демирева – сестра на бащата на Славка Демирева. Първия си син нарекли Димитър – на осиновителя на Петко, а дъщеря си – Дена. След това Митьо Киров изпратил Петко и семейството му в Загорци, като им дал и земя. Там се родило и третото им дете – Петко. През 1960 г. Петко и съпругата му купили къща в Добрич, където живеели със сина си Петко, снахата Дона и внучките Йорданка и Марияна.
„Когато наблюдавах свако, тъй като често им гостувах, виждах у него чертите на Куцар, описани от Йовков – мълчалив и работен. Запомнила съм го като седи мълчалив на двора, на едно ниско столче, пушейки цигара“, разказва Славка Демирева. И добавя, че никога не е разговаряла със свако си за майка му. От малка била предупредена, че той не иска да говори за това.
„Снаха му Дона по-късно ми разказа, че когато на сцената на добричкия театър за първи път е поставена пиесата „Албена“, цялото семейство отишло да я гледа и свако през цялото време плакал. Едва тогава в Загорци се разчуло, че Петко Митев е син на Албена. Свако почина през 1978 г.“, разказва още тя. И добавя, че през годините, когато е работила като журналист многократно се е изкушавала да разкаже за сина на Албена, но тъй като темата е била табу за фамилията, се осмелила едва след като Петко, съпругата му и децата им вече не са между живите.


„АЛБЕНА“ – от Йордан Йовков – 85 годишен юбилей на ДТ „Йордан Йовков“ – гр. Добрич

Говорело се, че Яна е родила дете от Нягул в Шуменския затвор, но не е изключено това да са само слухове. По-късно тя е била преместена в затвора в Сливен. Там я е срещнал Господин Господинов, който живеел в нейната къща в Изворово. Имал работа в затвора и там срещнал Яна. Разговаряли са. Има версия, че Яна е починала в затвора. Според други, тя живяла в София, където е починала през 1947 г. Стари хора от Изворово разказвали, че след затвора Яна се върнала в селото. Била с куфар, пълен с подаръци. Дошла да търси децата си. От Изворово, отишла в Загорци. Явно някой й е казал, че малкият Петко е осиновен там. Но снахата на Петко не знае майка му да се е срещала с него.
„Свако беше много мълчалив, не можеш да изкопчиш и дума от него“, разказва Славка Демирева. И продължава „Вземаше трикрако столче и сядаше на двора. Пушеше цигара от цигара. Не съм говорила с него за майка му. Бяхме предупредени да не го правим. Зная, че когато някой е споменавал в негово присъствие майка му, е псувал. Помня, когато бяхме у тях и сме говорили с леля по тази тема, тя винаги казваше: тихо, свако ти да не чуе“. Както не даваше да се говори за майка му, за семейството му, когато за първи път в театъра в Добрич е поставен спектакълът „Албена“ свако и цялото му семейство отишли да го гледат. Свако през цялото време е плакал“ – разказва Славка Демирева. И напомня, че в Йовковата творба се казва, че двегодишното й дете е издало Яна на стражарите. Демирева предполага, че именно свако й Петко, който по това време е бил 3-4-годишен, е издал майка си.
Доскоро къщата на Яна била запазена, но вече е съборена. Прототипът на Нягул, чието име не е известно, е работел в мелницата, а Петко – на 150-200 метра оттам. Мелницата, която описва Йовков, е била собственост на германец. По-късно я купили българи. Те построили на нейно място нова по-голяма сграда. Впоследствие я продали на израелец. През 1992 г. по Закона за реституцията тя става собственост на негова наследница, която я продава на добричлия, а той на настоящите й собственици.

Саня Борисова в ролята на Албена
Follow Me:

Related Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *