Веселина Малчева: В миналото в Добрич на почит бяха имените дни, рождените дни не се честваха
„Имените дни преминаваха шумно и весело, гости не се канеха, защото всички знаеха кой кога има имен ден. Гостите пристигаха на групи, стояха половин-един час и си тръгваха, за да посетят и поздравят и други именици. В часовете около полунощ оставаха най-тесен кръг приятели и роднини, които се веселяха до зори.”
Това си спомня днес краеведът Веселина Малчева, посветила своите проучвания на миналото на родния си град Добрич и на Добруджа. Автор е на книгите „Полъх от стария Добрич”, „Чифликчийството в Добруджа”, „Централните улици на стария град Добрич 1900-1960”, „Преселени севернодобруджанци в град Добрич през 1940 г.” и на десетки статии и студии, свързани с живота на града от първите десетилетия на миналия век.
В интервю за Про Нюз Добрич Веселина Малчева открехва врата към празниците, веселбите и тържествата на жителите на града в началото на ХХ век. .Тя е родена на 20 декември 1932 г.
- Умееха ли хората да се веселят в годините на Вашето детство, как преминаваха празниците?
- Била съм по-малка през тези години и повече неща знам от спомените и разказите на майка ми, на лелите ми, които са живели точно в този период – първите десетилетия на миналия век. Бих искала да кажа най-напред, че тези събирания на съгражданите ни се деляха в зависимост от това към коя класа принадлежат, според финансовото им състояние. В Добрич не е имало милионери. Но сме имали крупни търговци, лихвари, които са били с по-големи възможности да посещават по-елитните ресторанти. Такъв ресторант беше „Терасата”. Румънците му казваха „Алба Юлия” – по името на един курортен град в Румъния. За нас, българите, беше известен като „Терасата”. Той се намираше на сегашната улица „България” и беше на два етажа. На първия етаж беше ресторантът, където ставаха най-интересните събирания, с атрактивни програми. Даже от Букурещ са идвали балерини, певци…Някои от тях са идвали с файтон от Букурещ. То е било голямо събитие файтонът да спре пред този ресторант и да дойдат тези хора. На втория етаж имаше стаи за почивка, в които оставаха да нощуват някои от гостите. Точно там, в този ресторант отпред имаше лятна градина, която беше отделена от тротоара с голяма стена. От вътрешната страна на стената имаше ниши с цветя, подредени в саксии, а отвън беше обвита с бръшлян. И този ресторант по-късно, около 1950 година стана лятно кино.
Друг ресторант, който също беше посещаван от по-заможните граждани, от елита, беше „Централ”, той се намираше пред турската баня.
Имаше и други локали /така казваха на ресторантите/ с по-големи, по-обширни помещения, в които се събираха в различни дни посетителите на „Терасата” и „Централ”. Да, в по-големите локали, както и в „Централ” и „Терасата”, се устройваха разни тържества, балове. В тях, разбира се, се влизаше с официално облекло, а жените бяха със специални тоалети.
- Казахте, че отделните съсловия и гилдии са чествали свои празници?
- Да, в Добрич имаше много занаятчии. Правих изследване за обущарите в Добрич и установих, че само хората от обущарския бранш са били към 400 души. Сред тях имаше дребни занаятчии, търговци на модни обувки, кърпачи. Да не говорим за кожухарите… Всичките тези дребни и средни занаятчии бяха организирани в синдикати. Имаше синдикат на обущарите, отделно на търговците, на винарите и производителите на спиртни напитки, както и на кръчмарите, които честваха своя празник на 19 декември по стария Юлиански календар. Всяка група /гилдия/ си имаше патрон по християнския календар – пчеларите отделно, строителите отделно. Това са предимно християнски празници, като Димитровден за строителите, Свети Спиридон за пчеларите през февруари, Свети Георги за овчарите на Гергьовден. И всичките те правеха отделни тържества. Първо отиваха в църквата, където свещеници отслужваха молебен за здраве, и след това вечер се събираха в някои от ресторантите. Такъв беше например ресторантът на Рибаров /Койчо Рибаров/ до гарата, с по-голям салон, на Йордан Тракийски, кръчмата на хан „Добромирски” и други.
Хан „Добромирски” беше много интересен, защото беше останал още от турско време. Там са се събирали ловджиите, макар и не съвсем организирани в някакъв синдикат. Но всички ловджии са се събирали в този хан, в края на града. Той беше на баща ми Иван Иванов Малчев, държеше го под наем. Интересна беше обстановката в него. Северната стена, която беше без прозорци, представляваше един голям пейзаж с маслени бои, на ловна тематика – двама ловци, с цялото ловджийско облекло, с две хрътки пред тях и един заек уловен. И на фона на една гора – една сърничка. Това се поддържаше от баща ми, докато затворят хана – 1941 година, след освобождението от румънската окупация. Затвориха го, защото там предимно отсядаха хора от Северна Добруджа и вече нямаше такава възможност след 1940 година.
Та в този хан, преди да тръгнат на пусия, ловците се събираха на съвещание, на мъжка раздумка, за да навлязат, така да се каже, в ловджийско настроение. И на връщане дивеча, който носеха, го приготвяше готвачът в хана. Вечерта се събираха, ставаха разкошни тържества. Ние, децата, не можехме да присъстваме, но са ми разказвали възрастните. Тези веселия ставаха с народни песни и хора, ръченици, стари градски песни, разиграваше се томбола.
Но хората си организираха тържества не само на синдикални празници. Събираха се и по други поводи. Едно такова място например беше казиното в градската градина. Там имаше през лятото дансинг навън.
И пак повтарям, ние нямахме милионери, но богатите търговци се събираха в по-елитните, известни ресторанти на града. А другите – в по-обикновените локали. Работниците се събираха в работнически клубове. Имаше един такъв клуб, помещаваше се в кино „Бригадиру”, намираше се на днешната улица „25 септември”. В този клуб и някои спортисти се събираха, в града имаше няколко спортни клуба. Един от тях беше „Вихър”. И колоездачите си имаха клуб. Всъщност, в града ни в много ранен период е имало колоездачи, които са участвали в много обиколки и състезания. Аз дори имам една снимка от 1906 година.
- А спомняте ли си дали в града са се организирали големи, пищни балове, приеми?
Големи, пищни балове ставаха само в „Централ”, в Казиното и в „Терасата”. За тях се шиеха специални тоалети, според тогавашната мода. Но имаше и нещо друго - малки групи, от по няколко семейства, си устройваха събирания в къщите си. Например чифликчиите – когато свършеше сезонът, наесен се събираха по седем-осем семейства в домовете си. Освен това, някои от тези богати семейства си имаха приемни дни. На кафе се канеха дамите следобед, към 16 ч., да си изпият кафето, да си поговорят, да си побъбрят за децата, за всичките други семейни проблеми.
А имаше и групички, които особено по имени дни посещаваха имениците. На Ивановден, например, на баща ми Иван му идваха много гости. Но тогава това не ставаше както сега – да поканиш гости на вечеря и да празнуват до съмнало. Те идваха за половин-един час, масите ги чакаха подредени. Още по румънско – около 1925-1926 г. е имало такива - сега им казват шведски маси. Те бяха така подредени – за жените в едната стая с баклава, бели курабии, ликьори – домашно приготвени или купени, няколко вида сладка… За мъжете – отделно. Там вече бяха мезетата, сирене, тулум сирене с лук, вина няколко вида – пелин, червено, бяло. Кой каквото иска. Сода със сифони. И ракии, разбира се, имаше… И идваха гостите, на групи, както казваха тогава – на тумби-на тумби. Идва групата, поздравява именика, завърти се половин-един час и си тръгва. Защото им предстои примерно десет Ивановци да посетят. И най-накрая – към полунощ, оставаха в тесен кръг, най-близките приятели и роднини. Тогава вече се развихряха с песни, хубави весели приказки, шеги и забавления!
При събиранията – тези в по-тесен кръг, не се честваха рождените дни. Само имените дни. Никой не знаеше кой кога е роден. Но имените дни бяха на почит. На имените дни вратата беше отворена за всеки, който иска да те поздрави и да те почете.
Фотосите са от фонда на Регионалния исторически музей
