Решихме да Ви предадем само малка част от размислите на трима добруджанци, с надеждата чрез техните думи, да дадем макар и частичен отговор на многото получени запитвания, касаещи мястото на бележитите личности в националната ни памет. Конкретен повод за представянето на тримата добруджанци, станаха получените на редакционната електронна поща на Про Нюз Добрич, множество въпроси и различни гледни точки, свързани с отбелязването на 1 ноември - Ден на народните будители.
Уважаеми читателю, следващите редове, които ще прочетеш по-натам, са заради теб.
"Какво чества/хме на 1 ноември ?! - три кратки живи истории от Добруджа" /като подзаглавие/
Каквото знаем за будителите си - идва от документалните извори, оцелели за поколенията.
Ако се върнем назад в историята, можем да открием корените си далеч, назад в годините, тъй като вероятно ние сме наследници на един от най-древните народи в света. По нашите земи се ражда най-древната писменост, а може би и най-старата цивилизация.
Знаем, че народ без писменост и историческа памет, няма как да просъществува. Още в тъмните за страната ни времена, през 1862 година Паисий Хилендарски създава една книга, която нарича „История Славнобългарска” - Човешки труд, в който той поставя редица въпроси, мъчещи народния ум, един от които е: „Поради что се срамиш да се наречеш българин?!!”.
Да, имало е и такива времена в българската история. Времена, в които поколения човеци са искали да се оприличат на други – по-напреднали от тях нации и народи. Но писанието на Паисий, за пръв път прави опит да разкаже част от славната история на един народ, обречен да бъде пример за по-непросветните в онова далечно минало, в зората на човешката цивилизация.
Ако от паметта на една нация бъде изтрита историческата истина за предците ѝ – то такава нация е обречена на изчезване. Будителите във всички време са притежавали, или по-скоро са се разпознавали измежду останалите, със своето пламенно родолюбие и отдадеността на мисията си – да просвещават умовете и душите на своите събратя и сестри.
Дали и днес се срещат такива хора? Уверена съм в това. Когато групи с деца гостуват при нас в музея, виждам как личицата им се променят, когато им разказваме за добрите дела на предците ни. За огромното желание на младите, в недалечното ни минало - за учение и познание. За стремежа на хората към просвета – да пишат, да могат да четат, да знаят историята на своя народ и да се гордеят с това, че са наследници на славни предци.
Историческите документи дават информация, че в миналото най-напред манастирите са дали начало на просветлението и книжовността – те са били живите средища на духовност и просвета. В малки килии към обителта, монаси са учили по няколко деца на четмо и писмо. По-сетне, към църквите се създават килийните школа, където вече по-масово се образоват в писане и четене, безпросветните по онова време хора. Искрата за знание на родния език е карала общността да изпраща надалеч, най-даровитите сред децата си, за да учат, за да бъдат просветни и след това да се завърнат по родните места и да предадат наученото на другите.
С днешна дата, учителите и училищата са доста далеч от тези най-съкровени принципи на преподаването и израстването в ценностите на национално самосъзнание. За съжаление, все по-малко са родолюбците, осъзнаващи отговорността, която имаме, за да сме добрия пример за онези след нас.
Но, ако нация, оцеляла след петвековно подтисничество и забрана да познава своя език и история, е намерила пътя за да се съхрани – вярвам, че и утрешните българчета ще познаят правилния път към светлината.
Много са, много сме, и много идат, будни, будещи, събудени...
Какво ли чествахме, наистина?
Моята история с преподаването започна преди време, още когато за първи път получих покана от моя уважаван учител Тодор Балев, да преподавам в една художествена школа - току що бях завършила Националната художествена академия в София.
Оказа се обаче, че ми е било нужно доста време, преди да стигна момент от живота си, в който да си задам въпроса: Научих, разбрах, открих различни неща, с кого ще го споделя, какво ще оставя след себе си?
След като децата ми продължиха да следват своите мечти и частица по частица да откриват своя собствен свят, реших, че е време да се занимавам с ученици и да предам каквото мога и на тях, от наученото.
От учителите в моя живот, получих доверието, че нося искрата на творчеството в себе си. Това се стремя да правя и аз, за децата сега – да запаля в тях искрата на вярата в красотата от творенето. Стремя се да има внуша, че могат да реализират онова, което душата им иска - да го сътворят с ръце и нозе. Но откровеността изисква и осъзнаването, че зад всеки един успех и постижение стоят часове на упорит труд и постоянство. И когато човек извърви това време на труд – тихо, скромно и с любов, то и нещата, които върши след това, се получават много лесно и красиво.
Много искам да успея да накарам учениците си да повярват най-напред в себе си. Да вярват в красивото, в доброто, че могат да реализират максималния си потенциал, а и да не се съмняват, че всичко е възможно.
Същевременно за мен, влизайки във всеки един клас в училище, се случва нещо вълшебно – виждам чрез тях, като в едно огледало. Влизайки сред учениците, аз откривам себе си - как те са ме възприели, а и дали аз съм успяла да схвана какво са поискали да ми кажат. Процеса на учене е взаимен. Чрез тях поглеждам в очите на бъдещето.
Какво изисквам от тях ли?
От тях изисквам, но най-първо от себе си - да се актуализираме постоянно. Това постоянно обновяване, наред с любопитството и стремежа към научаване и опознаване, води до изграждане на всеки един от нас, към изграждане на взаимоотношения, изграждане на творби, изграждане на един нов свят. Води до осъзнаване на потенциала, който носим в себе си - всякога готов да се прояви, ако му дадем шанс.
Къде откривам мъдростта на просветените ли?
Нека в началото да започна с това, че всяка национална територия се състои от две части – едната е
Родината, а другата е
Държавата. Това са двата компонента, които взаимно са свързани – Родина и Държава.
Родината е това, което стои пред нас – тя е историята, настоящето и бъдещето. Държавата е призвана да пази Родината. Когато тези два елемента са в хармония – хората се чувстват щастливи., защото Държавата застава на тяхна позиция и те взаимно имат нужда един от друг. Когато не са в хармония, Държавата преследва своите интереси чрез политиката, която се отнася коректно с много малка част от хората. От тук, настъпва една вътрешна аномалия и несигурност. Настъпва едно емигрантство на човек, дори той да стои в Родината си –живее, просто съобразявайки се някои наложени му правила, защото те са били определени без съобразяване с неговият избор. Така и се получава разминаване в иначе толкова обичния от мнозина девиз „Съединението прави силата”. Съединението е между Държава и Родина, а не между отделен човек. Родината е всичко – тя е спомена, тя е носталгията, тя е онова, което кара човек да се чувства съпричастен към един народ с неговия език, към който той принадлежи. А Държавата е тази, която стои и трябва да защитава този т.н. исторически момент – минал, настоящ и бъдещ.
За всяко общество, присъствието на духовността е много важно, а изкуството е материализиране на духа.
За просветеният ум няма граници и прегради. Обратното важи, когато мисълта е потисната. Лудият темп на ежедневието и бесния материализъм не може да задоволи нуждата от духовност и свобода на духа. Творците притежаваме онази частица усет, за принадлежност към заобикалящото ни. Самият аз съм изключително силно свързан със земята, където съм роден и израсъл – Добруджа. Моите предци са били също свързани със земята, а тя е била и техният поминък.
Равнинния пейзаж на Добруджа и начина по който слънчевата светлина се появява при изгрев и си отива със залеза, са неповторими и ги няма в нито една друга точка на Земята. Нещо много силно има в този пасторален пейзаж и хората от този край, свързали живота си със земеделието. Някаква древна мъдрост носят те, с първичното си отношение към заобикалящия ни свят.
Няма да забравя, когато преди доста години вече, срещнах един овчар, който пасеше стадото си по полето, и ми направи впечатление, че носи със себе си тояга, която беше доста крива. Попитах го: Човече, не можа ли да си намериш някое по-право дърво в гората, а си взел това кривото да се подпираш? Думите с които ми отговори тогава, разбрах едва след години.
Ето какво ми каза: "Знаеш ли, момче…комай правите работи повеке нас изкривяват!"
Да се разкаже дори малка част от живота на един човек е трудно, а какво остава за цял един живот?! Всеки един човешки живот е една цяла вселена – толкова интересна и неповторима, че книги да се напишат за това – все ще остане нещо изпуснато.
Другият повод за представянето на тези три кратки истории е - четящите измежду Вас, да могат да разпознаят във всяка една от тях, по нещо от себе и същевременно да вземат по нещо, което сметнат за ценно.
А щом сте стигнали да четете чак дотук – има и една последна, т.н. бонус история. Тя е от човек от Добруджа, който не блести с нищо измежду обкръжаващите го, както останалите трима (в прочетените вече истории), но неговият живот с нищо не е по-малоценен от техните или от този, на когото и да било другиго.
Той е постигнал почти всичко, за което е мечтал, а онова, което не е успял – очаква да види реализирано в живота на децата си.
Ето я и неговата житейска мъдрост:
- Чичо Тони (бонус история):
Дали младите помнят предците си ли?
Ами, едно зная аз – щом успях да науча внук си да си вдига хартийката от земята, значи има надежда за младите. Да, не му беше лесно на детето и все ме питаше в началото: "А защо другите деца не си вдигат хартийките?"
Сега съм доста по-спокоен, като го виждам, че пита за всичко и се интересува от толкова много неща. Е, да…много търпение и любов бяха нужни, докато успея да го науча да разбере, че човек трябва сам да върши правилно нещата. Не трябва човек да гледа само какво другите не правят, а себе си да забравя.
Имаме дадено от всичко, което ни трябва на тая Земя, стига обаче да не гледаме все чуждото.
От моя баща, аз това помня: "Ако на децата си не успееш да дадеш добрия пример, най-първо с твоя си труд – друг ще се намери да им стане за пример, който обаче ще ги отдалечи от корена им!" Това е…
