Четвъртък, 28 март 2024

28.03.2024

Последвайте ни

За калушарите, лекували с играта си, разказва в романите си Нидал Алгафари

В Добрич гостува режисьорът и писател Нидал Алгафари. В регионална библиотека „Дора Габе” той представи романите си „Орисани да избираме!”, „Любиш ли, ти Бог си”, „Аллах, милост нямаш ли?” и „Боже, защо Господ лъже?” Книгите му всъщност били замислени като сценарий за филм за красива любовна история през 17-18 век в нашите земи, която отдавна била в главата му. Съпругата му Мадлен предложила да разкаже историята в книга. Пред аудиторията в Добрич гостът разказа истории от своите романи, създадени основно върху българските обичаи и традиции. В тях Алгафари описва величието на калушарите, мистичността на нестинарите, мъдростта на мълчаната и живата вода. Те пренасят читателя в един различен свят, едновременно близък и далечен, познат и непознат. В книгите си Алгафари разказва за българските мюсюлмани – казълбаши, които са от малкото в ислямския свят, може би, и единствените, които разрешават в техните храмове да се изобразява. В техните текета е разрешено и се изобразяват 12-те имама. Калушарите – българските мюсюлмани дервиши, които лекуват Алгафари разказва за факти, които са малко познати. Един от тях е, че по нашите земи е имало мюсюлмански общности много преди да се появят османлиите. Нещо, което се потвърждава от Васил Априлов и още няколко чужди летописци. "Твърди се, че в тези общности е имало български дервиши, които са лекували. Така, търсейки различни източници, случайно попаднах на информация за мъже, които много приличат на дервишите. Оказа се, че за тях в  българските източници нищо не мога да намеря, а само в чужди - румънски, сръбски, руски, османски, арабски. Това са т.нар. калушари. Те са мъжка чета, която се събира от ватаф, техния главатар, от Коледа до Богоявление.  Те обикаляли от село на село, за да лекуват с игра – тежко мъжко хоро. Всички се заклевали в древното божество Калуша. Събирайки ги първата заран след Коледа, ватафинът им раздава геги, които са техен символ. Ако той е одобрил някого да стане един от калушарите, той трябва да се закълне в божеството Калуш. Това е божество, което е датирано като по-древно от Яхова. За да стане калушар, човек трябвало да отговаря на условия  - да е мъж, да е венчан, да е заможен, с много добро име в общността, човек, който рядко посяга към чашката и да е известен с това, че прави добрини в името на добрините т.е. не очаква да получи отплата за добрината, която е направил. Клетвата е изключително жестока – ако я наруши,  чума да го тръшне, жена му ялова да остане, герана му да пресъхне, само змии и гущери да има и т.н. Оставям учените след време да преценят и да кажат защо трябва да е толкова жестока клетвата. Не ми стана ясно и защо не може калушарите да се разделят, защо не може да преспиват в къщата, да благодарят за храната. Не трябвало да получават плата, под каквато и да е форма, за това, което вършат. Калушарите са имали право да вземат храната, но след като си я платят, и то не само като материал, но и труда. Това, което най-не можах да разбера, че през този период от време те нямат право да влизат във вода", продължава интригуващия си разказ Нидал Алгафари. Разказа как лекуват калушарите, как са използвали мълчана вода. За тяхната красива, насечена игра, при която се въртят. Когато семейство ги покани в дома си за болен, калушарите оставали навън, а ватафинът влизал и оставал насаме със страдащия. Тайнствата за диагностика и лечение се предавали не по кръвна линия на ватафина. Той лекувал физически и психически болести. След престоя излизал и казвал на семейството може или не може да спаси болния. Ако може да го излекува, ватафинът заповядвал на четирима от четата да изнесат страдалеца на черга далеч от дома му.  Поставяли го на земята, а ватафинът сядал срещу болката. Калушарите приемали, че болката е на едно от четирите места в тялото – в главата, гърдите, слабините, краката. От едната страна бил ватафинът, от другата в менче се сипвала мълчана вода.  С мехлеми и билки вакъфът правел изцелението, а през това време четата обикаляла и чакали знак от него, за да започнат да играят под звуците на свирачите. С красиви насечени стъпки и с геги, които държели над главите си, калушарите играели своят танц. По даден знак замятали гегите си. Играта се забързвала постепенно, докато калушарите изпаднат в несвяст.  Тогава те приемали болестта на страдащия. Ако дервишите се въртят, изпадайки в транс, правейки го за себе си, нашите калушари играели в ритъм, за да лекуват. Цялата баеница била на чист български език, използвали се познати думи, макар и архаични. Вярвали са, че със сакралните думи, които изговарят, начина, по който ги изговаря ватафинът , той отчупва част от болестта и я заплаща в менчето с мълчана вода. Там тази част от болестта се омаломощавала от чудодейността на водата и след това калушарите я издърпвали към себе си със силата, която имали. Когато приемали малко повече от нея, изпадали в несвяст. Оказва се, че нашите калушри са лекували векове наред, разказва авторът. Така започва и един от романите му -  с калушар, който нарушава клетвата и тя покосява рода му, та даже и хората от съседните села. Алгафари споделя, че в книгите си разказва за всички видове любов - за забранената любов, за отчаяната любов, за лудата любов, за шизофренната любов. За да покажем, че любовта може да променя и променя всичко. И, че нашето общество в онези години в името на любовта, на добрината между мъж и жена, са били готови на всякакви подвизи.    
c